Младият сервитьор ни докара и изгледа кулата с любопитство и копнеж. Интересно, какво ли е чувството да знаеш за съществуването на друг свят и да не можеш да надникнеш там?
— Дължим ли ви нещо? — попитах аз, подчинявайки се на неволен порив.
Макар че какво можех да му предложа? Нямах местни пари, а за него рублите бяха непотребни.
— Какви ги говорите, нищо. — Младежът отново погледна кулата. — Трябва да тръгвам… страх ме е да не замръзна.
— Може би за мъничко… — Не довърших фразата.
И в следващия миг разбрах, че хората си остават хора дори в паралелните светове.
— Ако е за съвсем мъничко… — Младежът се усмихна смутено. — Не се случва често майстор да угощава обикновен човек.
Помислих си, че функционалът Феликс леко хитруваше, като се подиграваше на Роза Бяла. Разбира се, самият той не признаваше това толкова високопарно обръщение. Но предпочиташе да не забелязва начина, по който го наричат подчинените му.
— Майсторът ще ви угости с удоволствие — казах аз. — Влизайте.
И в този момент младежа сякаш го удари ток. Аз вече отварях вратата, а той ме гледаше объркано. После разтърси глава и попита:
— Майсторът ме кани?
— Влизай. — Гостоприемно отворих вратата.
Навярно с такова чувство добрият католик влиза в папския дворец. Младежът дълго изтръскваше снега от краката си. Влезе предпазливо — и се вторачи в електрическата крушка със същия възторг като Котя, когато беше видял фенерите на крайбрежната улица.
— Ще донесеш ли? — помолих аз Котя. — А?
— Аха — кимна Котя.
Излезе за минутка и се върна с коняк и три чашки. Кочияшът погълна коняка като вода. Не, алкохолът не го интересуваше в момента…
— Майсторе… може ли да погледна вашия свят?
Обърнах глава към Котя. Той сви рамене: „Сам си решаваш“.
— Ами, предполагам, че да… — Тръгнах към вратата, която водеше към Москва. — За кратко!
Случвало ли ви се е да виждате как човек се любува на дъжд над сметище?
Вече беше дълбока нощ.
Гледката през вратата не беше по-хубава от тази в Кимгим. Тъмнина, мръсотия, смътните силуети на сгради, в няколко от прозорците — неясна светлина. Кой знае защо не светеха и уличните лампи край пътя.
Но младежът поглъщаше тази обикновена гледка с ентусиазма на първите зрители на братя Люмиер. После неохотно се извърна от вратата. Притисна ръка към сърцето си.
— Благодаря, майсторе. Аз… винаги съм си мечтал да видя чуждите светове.
И тази глупава, приповдигната фраза прониза двама ни с Котя. Фалшиво усмихвайки се, съпроводихме момчето до неговата врата — за Кимгим. Даже му помахахме.
А когато затворих вратата, сякаш и от двама ни извадиха невидими жила.
Облегнах се на стената.
Котя постъпи по-простичко — седна на пода. И се зае да трие очилата си с ръкав, без да има нужда от това.
— Как ти се струва… светът им? — попитах.
— Светът им? Масони! — каза твърдо Котя. — Световен заговор. Чудовища. Защо ми трябваше да идвам тук!
В гласа му прозвуча истинска мъка.
— Какво, какво? — не разбрах аз.
— Какво… Ти сега си страж между световете, нали? Ловиш летящи ножове, раните ти заздравяват, прибираш такси… А аз защо се забърках? Аз съм никой! Даже не мога да разкажа, защото ще дойде функционал и ще ми откъсне главата!
— Котя…
Наистина ми беше неудобно. Падна ми се хвърлен от незнайно кого жребий. А и Котя беше забравил, че сме били приятели. Но въпреки това се чувствах виновен.
— Всичко е захванато от тях, навсякъде са техни хора — продължаваше да се разгорещява Котя. — И зъбарите им са си техни хора, и бръснарите. Обикновените хора се мъчат като риба на сухо, а вие там сте затънали в тлъстини!
Това вече беше съвсем странно. Никога по-рано не се бях сблъсквал с класова омраза. А и по-рано не беше имало никаква разлика между мен и Котя. Но сега изведнъж осъзнах, че се чувствам като дребен лавкаджия, при когото през октомври седемнайсета година е наминал революционно настроен матрос.
— Котя…
— О, я духай! — процеди Котя, за когото това се равняваше на най-отвратителната псувня. — Добре сте се устроили, майстори-функционали!
Последните думи прозвучаха по същия начин, по който някой отявлен антисемит би казал: „Проклети евреи!“.
— Слушай, аз не съм се натискал… — започнах.