Но Котя, както се случва понякога, реши да се прави на обиден.
Той се изправи рязко, извади от пазвата си учебника по история, който майсторът-функционал Феликс беше взел от детето си, и го запрати на пода. След което излезе гордо и хлопна вратата.
Излезе в Москва.
— А аз да не съм го искал това? — попитах кулата. Потрих рамото, в което ме бяха наболи с ножа. — Да не съм се натискал да съм функционал? Да избивам партизани и да събирам митнически такси?
В кулата беше тихо. Много тихо. Нямаше кой да ми отговори.
А да устройваш истерия без зрители е абсолютна глупост.
Наведох се и взех книгата. Тя се отвори на единия от форзаците — и аз видях карта на света, в който се намира Кимгим.
Няколко секунди се усмихвах глупаво.
Може би Котя също е видял тази карта? И затова се е засегнал?
— Тук не ви е там — изрекох аз древната военна мъдрост.
Както си бях с книгата в ръка, тръгнах към горния етаж.
11
Има много начини един млад и здрав мъж да се събуди. Най-приятният е, когато те целуват по ухото и ти казват: „Скъпи… благодаря, това беше незабравима нощ“… Колкото и да е странно, най-ужасният е точно същият. Само че при него гласът е мъжки и говори с кавказки акцент.
Но по средата между тези две крайности лежи огромен избор от различни пробуждания. Там са: „втората бутилка беше в повече, но добре си прекарахме“, „да си намеря чорапите и да се омитам, преди да се е събудила“ и даже доста екзотичният вариант: „Заспал ли съм зад волана, докторе?“.
Но обикновено събуждането е доста по-прозаично. По принцип младият мъж се събужда с мисълта: „Как я мразя тази работа!“. Разпространени са също вариантите: „Това дете ще престане ли някога да реве?“ и „Кой идиот ми звъни посред нощ?“.
Събудих се, примижавайки от слънчевия лъч, падащ през прозореца. Светлината беше толкова чиста, ярка и жива, че веднага стана ясно: това не е слънцето на кишавото московско небе.
Но когато отворих очи, се убедих, че през нощта времето съвсем се е променило. В Кимгим вече не валеше сняг, но небето беше останало покрито с плътни сиви облаци. А в Москва се беше развиделило: небето бе синьо, ослепително, слънцето беше като от детска рисунка — лимоненожълто. Въздухът дори на вид беше чист и студен.
Полежах няколко секунди, гледайки през отворения прозорец. В главата ми — нито една мисъл. Тялото ми — пълно с енергия. Искаше ми се да бягам, да скачам… много неща ми се искаха. Изобщо не ми се щеше да правя физзарядка — просто защото не ми беше нужна.
Аз съм щастливец! Майстор-функционал. Митничар. Мога да се справя сам с тълпа бандити, раните не са страшни за мен и ми предстои дълго и неминуемо щастливо бъдеще!
Станах със замах от кревата и подскочих — дланите ми шляпнаха по тавана. Охо! Тук той е висок почти три метра!
— Утрото обагря с нежен цвят стените на древния Кремъл! — подвикнах весело откъс от старата песен. И замълчах. Цвят или светлина? А… какво значение има? Важното е, че веселото слънце и чистото небе са при нас, а не в уютния Кимгим. Нека там да не им е толкова добре! При нас също понякога… охохо!
Отворих прозореца и се наведох през перваза. Сигурно от Москва изглежда смешно; в стара водонапорна кула на равнището на втория етаж изведнъж се отваря прозорец и се подава гол до кръста човек с доволна, бодра физиономия…
Но никой не ме гледаше. Носеха се коли, в далечината кънтеше отминаващата електричка (явно нейният шум ме беше събудил). Топло облечени хора бързаха към гарата. Правилно, днес е събота… Явно са решили да се възползват от последния топъл есенен ден… е, не топъл, но поне слънчев. И самият аз в такива дни взимах Кашу, обаждах се на Анка и отивахме на вилата й — старичка и именно с това забележителна…
В този момент ми стана страшно тъжно. Не заради Анка. Минало бешело, разделихме се и се сбогувахме, историята не се разви много добре и не съжалявахме особено… Разделихме се като хора. По взаимно съгласие. Не ми беше особено мъчно и за изтритите от живота ми приятели, и дори за родителите ми. Бях сигурен, че с приятелите ми сега ще мога да се запозная отново — нали с Котя се беше получило. Родителите ми… важното е, че са живи и здрави, че не страдат за мен — та нали сега беше все едно никога не ме е имало.
Мъчно ми беше за Кашу. Искаше ми се да хвана за ушите кучешката му муцуна и хубавичко да го разроша. А после да допра нос до неговия, да го почеша зад ухото, да го погаля по коремчето…