Пфу! Ако го разкажа на Котя, той ще създаде поредния шедьовър. Той нали и без това сега се измъчва от недостиг на нови идеи.
А всъщност защо да не мога да си върна Кашу? Е, забравил ме е. Хубаво! Отново ще свикне с мен! Съседите са го взели при себе си? Благодаря им! Дори съм готов да платя за кучето. Но си искам моето куче!
И от това решение веднага ми се подобри настроението. Затворих прозореца, изтичах по стълбите на третия етаж, взех си леден душ (не че много ми се искаше, но така и не потече топла вода), после си направих в кухнята два сандвича и си кипнах чай. Проснах се на стола и започнах да ям, размишлявайки дали да си взема телевизор в кулата. Явно нямаше да се появи сам. Но нали можех да си купя. Необходима ли ми беше в новия живот кутия за промиване на мозъци, или не?
Навярно ми беше необходима. За да не се откъсвам напълно от страната. Всички гледат, с какво съм по-добър от тях? Кой иначе ще ме съветва: „Яж кисело мляко!“, „Мий си зъбите!“, „Ходи на кино!“?
Отрязах си още едно парче салам, сипах си чай, станах, разходих се из кухнята. Проверих ножовете — остри, огледах тенджерите и чиниите. Ще трябва да се науча да готвя. Защото в репертоара си имам само две ястия — пържени яйца и варено пиле. Човек може да си помисли, че изпитвам лична неприязън към горката птица и се старая да я унищожавам заедно с потомството й по всички възможни начини. Ще ми дойде на гости функционалът-ресторантьор Феликс, ще има да се срамувам…
И в този момент разбрах, че вече няколко минути не ми дава спокойствие едва доловим звук. Някъде иззад стената. Тихо бучене, сякаш работи огромен мощен механизъм.
Заслушах се и се приближих до прозореца — затворения с капаци, вляво от прозореца към Москва. Допрях ухо към студената ламарина.
Зад капака бучеше, съскаше, тътнеше. Някакви машини? Отвъртях болта, бегло забелязвайки, че пръстите ми държат гайката като клещи. Рязко отворих капаците.
Тук също имаше слънце, само че то едва-едва се подаваше над морето, обозначавайки изтока с малкото си алено крайче. Защо никога не бъркаш дали слънцето изгрява или залязва, когато го видиш над морето?
Наляво и надясно се точеше линията на плажа — разтворих прозореца по-широко, вдъхнах ненаситно от соления и същевременно сладък морски вятър, подадох се навън до кръста и се огледах. Кулата беше върху пясъчен нос, като фар или аванпост срещу неизвестни морски чудовища.
Но кой знае защо аз усещах, че тук ги няма кракените от Кимгим. А дори и да ги има… в подножието на своята функция бих разкъсал всеки кракен с голи ръце.
Изтичах до долу и отворих вратата. Скочих — краката ми затънаха в пясъка. Обиколих на бегом кулата. Пясъчен нос, на триста метра зад кулата — зелен бряг. Никакви следи от хора. Само бучащи, налитащи върху брега вълни.
Ако живееш в студената Москва и се добираш до морето най-много веднъж в годината, не може да не постъпиш по този начин. Съблякох се гол, дотичах до брега и влязох във водата. Тя беше утринно прохладна, но съвсем поносима. Ходих пет метра по пясъка, потопих се до кръста, след което поплувах. След минута предпазливо потърсих с крак дъното — нямаше го. Повисях в солената прохладна вода, наблюдавайки изгряващото слънце. После се обърнах и погледнах към брега, към своята кула.
Нищо чудно, че в този свят кулата изглеждаше като фар. Стени от сив камък и розов варовик. На самия връх — зарешетена площадка, леко проблясващи огледала и стъкла. Интересно, как ли се пали светлината? И трябва ли да изпълнявам задълженията на фенерджия?
Сигурно трябва.
Потопих глава и заплувах към брега.
Новият свят е хубаво нещо. Но старият приятел е още по-хубаво. Трябва да спася Кашу.
Отново взех душ — водата в морето беше солена. Не се сдържах и пак постоях до прозореца с изглед към морето.
Слънцето вече се беше вдигнало над хоризонта. От морето започваше да духа лек топъл бриз.
Винаги съм завиждал на онези, които живеят край морето.
А сега си имам свое собствено море — точно на прага. На петнайсет минути пеша от метростанция „Алексеевска“.
Нямаше с какво да заключа вратата от външната страна. А и не беше нужно. Щом за една нощ кулата можеше да отгледа цял етаж с кухня и баня, щеше да успее и да не пуска вътре клошари. Вдигнах качулката върху мокрите си коси (слънцето — това е добре, но никой не е отменял есента), тръгнах към метрото. Не ми бяха останали много пари, а аз смятах честно да откупя Кашу…
И в този момент ми хрумна неочаквана идея.