Спрях се и започнах да стопирам. Само след минута спря една жигула с бузест плешив шофьор, приличащ на младия актьор Моргунов.
— До „Студен прелез“ — казах аз дружелюбно.
— И за колко?
— Половин стотачка. — Усмихнах се още по-широко, макар че нямаше никакъв смисъл да започвам разговор за по-малко от сто. — Мисля, че е достатъчно.
— И още как! — искрено възкликна шофьорът. Пресегна се, отвори вратата. — Сядай!
Способните на митничаря явно не се ограничаваха със знанието на редки думи и умението да се ловят ножове във въздуха. Шофьорът доволно си мънкаше нещо под носа, а аз гледах отпуснато носещите се покрай нас сгради. Добре се придвижвахме, нямаше задръствания.
— Четох наскоро Хенри Милър… — обади се неочаквано шофьорът.
Видът на шофьора не внушаваше надежди дори за това, че е чел модните Мураками и Коелю. Честно казано, относно Тургенев, Джек Лондон и Стругацки също съществуваха големи съмнения.
— Какво точно? — попитах аз. — „Тропикът на Рака“? Или „Тропикът на Козирога“?
Шофьорът ме погледна напълно смаян.
— Стига, бе! А ти как така си чел такива книги?
— Така се получи… — И аз самият се обърках. — На младини, в библиотеката на родителите ми…
— А, ясно — успокои се шофьорът. — Слушай, аз не разбирам от тази висша литература… Чета, чета… Какви са тези работи? Ако е висша литература — или ядат лайна, или се чукат отзад! Как можеш да се насилиш да четеш такива неща?
— Вие не се насилвайте — посъветвах го аз. — Четете класика.
— Много обичам Тютчев — изрече неочаквано шофьорът. И млъкна. Така и достигнахме до „Студен прелез“ — безмълвни и потънали в размишления за високата литература. Помолих го да спре, когато почти бяхме стигнали до бившия ми дом. Връчих на шофьора петдесет рубли, които бяха безропотно приети.
Странните срещи понякога преминават без никакви чудеса.
Този, който е дал името на „Студен прелез“, не е бил лишен нито от наблюдателност, нито от чувство за хумор. През лятото това е една съвсем приятна улица, отвъд която свършва Москва и започва Русия. Но през есента и зимата напълно оправдава названието си. Веднага си спомняш за коледните истории за девойки с кибритени клечки и доста по-реалните, макар и не толкова сърцераздирателни, криминални хроники за алкохолици, полегнали да отдъхнат в някоя пряспа.
Бавно обиколих блока си, опитвайки се да разбера как трябва да действам. Да се възползвам от способностите на функционал? Да избия вратата с ритник, да сграбча кучето си и да избягам? А ще ми стигнат ли способностите ми? До кулата има точно десет километра.
Точно ли?
Да, точно. Плюс-минус петдесет метра. Знам това. Сякаш пиука зумерът в телефонна слушалка, която са отнесли твърде далеч от базата…
Е, ако ми се прииска да полудувам някъде на „Пражка“ — няма да се получи. Там ще стана обикновен човек. Но тук може би щях да имам достатъчно способности. Бих могъл — определено бих могъл — да се изкача по стената на девететажния ни блок до съседските прозорци. Бих могъл и да избия желязна врата. Или например да отворя хубава италианска ключалка с канцеларски кламер. Всичко това влизаше в полагащия се на митничарите комплект от способности.
Само че аз не исках нито да крада, нито да грабителствам. Останалите у мен пет хиляди рубли са нормална сума, за която може да се продаде случайно придобито породисто куче. А може и да не ми го продадат…
Но в този момент влязох в стария си двор и въпросът отпадна. На детската площадка, на която децата никога не играеха, сред унилите бетонни гъби и превитите метални люлки съседското момиче разхождаше Кашу.
Много удобна ситуация! Да се приближа, да извикам на детето, да взема кучето… Родителите няма да вземат да се обаждат в милицията. Ще се зарадват, че със самото момиче не се е случило нищо.
А момиченцето сияеше от щастие. Стискаше здраво повода и се оглеждаше — искаше да има зрители. Тя разхождаше куче. Истинско! Своето собствено! Улових радостния й поглед — тя не ме позна, разбира се. Осъзнах, че не мога да взема кучето. Е, ако Кашу не хукне сам подир мен.
Кашу не хукна. Той тичаше делово по площадката, избирайки си по-сухо място. Подушваше маркировките на съседските кучета. Тук-таме вдигаше лапа и оставяше ответни послания.
Приближих се още повече, извадих цигара и запалих. Кашу излая жизнерадостно и се насочи към мен. Той никога не е бил твърде агресивен и ако по негово мнение стопанинът му не е застрашен, беше готов да се здрависа с минувачите.