Идиот.
Нали само преди миг ме бяха посъветвали — прави се на ударен! А аз се проявих като досетлив, не се изненадах, че Наталия е жива.
— Нали не си ми сърдит, Кириле? — Наталия също се наведе към мен и ме докосна по бузата със сухи, горещи устни. От приветливостта й лъхаше студенина.
— Какви ги говориш! — Насилих се да се засмея и кимнах на комика, сякаш го канех да се присъедини към веселбата. — Да не съм някой идиот? Кой би се отказал от такова нещо? Да ми беше обяснила веднага, нима аз…
— Никога не трябва да се обяснява нищо. — Наталия леко охлади фалшивото си благоразположение. — Може ли да влезем?
— Разбира се! — Отстъпих встрани, като бегло зърнах паркираните скъпи коли и неколцината здравеняци, които бяха заобиколили кулата. Тримата влязоха. И се спряха, когато видяха Котя. — Тук е един приятел… решихме да пийнем малко, нали не е проблем?
Наталия изгледа внимателно Котя. Той едва ли не се изпъна като струна и изстреля:
— Константин Игоревич Чагин! На двайсет и пет години! Освободен от военна служба по здравословни причини. Журналист!
— Какъв журналист? — гнусливо попита Наталия.
— Сензационник! — изтърси Котя.
— При теб ли пренощува Кирил?
— При мен — с готовност се съгласи Котя. — Само че не го помня, всичко бях забравил, запознахме се наново… Но да не си помислите нещо, не съм тук по работа! А чисто по приятелски. Не съм враг на Кирюха!
— Важното е да не бъдеш враг на себе си. — Наталия като че ли взе някакво решение относно Котя. — Разбира се, дружете. Приятелството е много важно нещо.
— Старият приятел няма да развали браздата! — произнесе със скърцащ глас комикът. Погледна с надежда към Наталия. После към политика.
Наталия не му обърна никакво внимание, политикът се намръщи и каза:
— Женя, не си на работа…
— Стори ми се смешно! — каза предизвикателно комикът и сви рамене. — На всеки може да се случи!
— Нека по-добре да се запознаем с този младеж — рече политикът миролюбиво. — Защото се досещам как са ни представили… комисия, инспекция… мразя бюрокрацията!
— Е, вас ви познавам… задочно — промърморих аз. — Вие…
— Просто Дима — разпери ръце политикът. — Никакви официалности, тук сме все свои хора! Кирил, Женя, Дима… ъъъ… Костя, Наташа. Устроихте ли се вече, Кириле?
— Лека-полека… — Стараейки се да не поглеждам към Наташа, придобих смутен вид и измънках: — Зле е с парите… имам къде да живея, но трябва и да се яде… освен това и телевизор, за да не изоставам от живота в родината…
Политикът кимна. Погледна Наталия — тя се беше качила по стълбата и внимателно оглеждаше втория етаж на кулата. Каза:
— Наташа… не трябва ли да плащате някакви „пътни“? Докато човек навлезе в работата…
Странни отношения царяха в тази троица. С лекота определих комика като най-безобидния и взет „за масовост“, но не можех да разбера кой е главният — Наталия или Дима.
— Сега ще му дам — съгласи се Наталия. — Кириле, третият етаж отвори ли се?
— Кухня и баня.
— Прекрасно. — Наталия слезе по стълбата и се приближи до мен. Без да сваля поглед от очите ми, тя измъкна от чантата си дебела пачка синкави банкноти. — Стотачка ще ти стигне ли да се устроиш?
Котя цъкна с език и отчетливо прошепна:
— Помещението е голямо…
— Не ставайте нахални, момчета. — Наталия ми се усмихна и пъхна пачката в ръката ми. — Какви врати са отворени?
— Към Кимгим — отвърнах. — Тя беше първата. А днес сутринта… ето тази.
Естествено, вратите ги интересуваха много повече от моята скромна личност. Само след няколко секунди и тримата вървяха по пясъка. По лицата им беше изписано удоволствие. Комикът дори изтича до водата, намокри ръцете си и се върна — доволен и рецитиращ гръмогласно, с противна театрална интонация:
Наталия въздъхна, но си замълча. Политикът разхлаби възела на вратовръзката си. Съблече бялото си сако и го преметна през ръка. После каза:
— Обичам морето… Толкова е прекрасно, Кириле. В Москва имаше само един изход към морето. В район Капотня, представяш ли си?
— А общо колко кули има в Москва?
— Не е задължително да са кули, в Капотня е мазе… Седемнайсет митници.
Погледнах накриво комика — той обикаляше кулата, докосваше стените й, от време на време дори ги риташе, сякаш за да провери здравината им. Попитах: