Тя наклони глава настрани и ме погледна в лицето. В крайчетата на очите й отново се появиха бръчиците.
Та тя изобщо не е млада, усетих се аз. Сигурно функционалите въобще не стареят, консервират се в човешката си възраст. Но Наталия съвсем не е станала функционал на двайсет и няколко годишна възраст…
— Ти си добра жена — казах.
— Какво да се прави. Ти малко ми досади, Кириле. Държа се цяло денонощие. — Фалшивата доброжелателност постепенно започна да изчезва от погледа й. Но слава Богу, на мястото й се появи равнодушие. Наталия все пак беше стигнала до извода, че аз не съм опасен.
— И защо ти трябваше така да ме плашиш? Ако ми беше разказала веднага…
— Така щях да разваля всичко — изсумтя Наталия. — Не учи функционала как да изпълнява функцията си!
— Поговорка?
— Нещо такова. Мир?
— Мир. — Усмихнах се и й стиснах ръката. — И все пак ти доста ме измъчи…
— Затова пък каква отплата. — Наталия кимна към съскащата ивица на прибоя, стигаща почти до краката ни. — Слушай по-нататък. Тези двамата — тя погледна към политика и комика, — не са функционали. Те могат да се възползват от нашите способности. Да минават от свят в свят. Да си правят красиви прически и да похапват вкусна храна. Да се лекуват и да учат. Но недей да откровеничиш с тях кой знае колко. Ти си функционал при своята функция. Те са производни. Съдирай им кожата, когато минават през митницата. Бъди учтив, но строг. А функционалите е прието да се пропускат без излишни церемонии… освен ако не се извършва нещо наистина незаконно.
— Като превоз на забранени стоки?
Наталия кимна:
— Точно така. Е, това е, да вървим…
— Почакай! Имам още два въпроса.
— Да? — Наталия ме погледна с очакване.
— Откъде хората научават за функционалите? Кой получава правото да се възползва от нашите… функции?
— Кириле, трябват ли ти пари? — присви очи Наталия. — Вещи… по-сложни от табуретки и тенджери? Безопасност?
— Трябват ми — признах си аз и погледнах накриво към двамата членове на комисията. — А още и хумор, нали?
— Не всичко на света се измерва в пари! Ти нали се разкри на приятеля си?
Възражението беше толкова сурово и неочаквано, че не намерих какво да отговоря. Наталия се усмихна победоносно.
— Тогава последен въпрос. Кой е шефът ни?
— Ти все още живееш в някакъв уродлив свят — поклати глава Наталия. — Свят, в който са важни парите, властта, положението в обществото; в света на алчните деца… Отпусни се! Ти си извън тези рамки. Няма шефове. Всички сме равни. Изпълнявай честно функцията си и всичко ще бъде наред.
Наталия се обърна и тръгна към кулата. После се спря. Обърна се и ме погледна:
— Да вървим. Тук съм, за да обявя, че си встъпил във функцията си. А приятелят ти… какво пък, съобразителните журналисти може да са ни от полза.
Те останаха в кулата още половин час. След като Наталия обяви, че е доволна от мен, обстановката бързо се затопли. Най-накрая се махнахме от плажа, качихме се в кухнята. Но преди това политикът погледна през вратата, извика някого от охраната и му донесоха бутилка шампанско. Истинско, френско, разбира се, сухо, умерено охладено, а не ледено „от фризера… гледай, гледай, ледчета плуват, хубаво замразява, а?“. Впрочем сладкото „Съветско шампанско“, пълно с въглероден двуокис купажно вино, не може да се пие по друг начин освен леденостудено веднъж в годината, на новогодишния празник.
Намерих сравнително прилични чаши в комплекта съдове, който се беше появил заедно с третия етаж. Комикът обяви, че „питието е битието на Русия“ и всички отпихме по глътка шампанско.
След това получих визитки от Дима и Женя. Наталия, естествено, не ми остави никакви координати. Но ми обеща, че ще се виждаме периодично. И ме посъветва да си поръчам няколко десетки визитки, тъй като в близкия месец се очаква да ме посетят неколкостотин известни личности.
А когато изпращах „комисията“, комикът окончателно ме довърши — плесна се изразително по плешивото теме, разкрещя се „Стара главо, глупава главо!“, хукна към колата, дълго рови в багажника и се върна с леко поомачкана книжка с неговата хумористична проза — и много дълго ми писа посвещение. Наталия дори не спря да го изчака — махна ми и тръгна пеша в посока към метрото. Може и да бързаше към Черкизовския пазар, за да продава китайски обувки… Затова пък политикът изчака учтиво края на епистоларното действие, давайки ми да разбера с красноречива гримаса, че то е неизбежно.