Тъкмо когато се разотидоха и последяните коли, в които се намъкнаха скучаещите около кулата охранители (интересно какво ли си бяха помислили за приумиците на началниците си?), аз затворих вратата и погледнах въпросително Котя.
— Какво пък — рече Котя. Изглеждаше много сериозен. — Браво на теб. Добре се правеше на ударен. Особено в началото: „Радвам се да те видя в добро здраве“.
— Как се издъних… — започнах аз. И млъкнах.
— Напротив! — възмути се Котя. — Нима наистина може да си помислил, че Наталия е мъртва? Ако се беше изплашил и разстроил при вида й — ето това щеше да изглежда подозрително… Не, всичко е наред. Ти се държа както трябва.
— Ама и теб си те бива! — не издържах аз. — Журналист-сензационник!
— Добре звучи. — Котя гордо се изпъчи. — Няма цял живот да пиша истории от рода на „как омразната тъща стана любима жена“. Току-виж попадна на сензация…
Той млъкна, а аз кимнах:
— Точно така. Вече попадна. Къде са ти сензационните статии? Аз имам снимки, можеш да ги използваш.
Котя въздъхна, потърка челото си и каза:
— Даже бира не ми се пие вече… Кажи ми, какво става — цялата власт в ръцете на функционалите ли е?
Поклатих глава:
— Той не е функционал. Защо мислиш, че Наталия ме отведе встрани? Някои хора са наясно с нещата и се ползват от услугите ни. Не е задължително да са политици…
Котя направи недоволна физиономия:
— Е, да! Също и комици.
— Той се старае… — дипломатично отвърнах аз, скривайки зад гърба си ръката с книгата. Не ми беше удобно да ругая човек, от когото току-що съм получил автограф.
— Знаеш ли какво усещане имам? — оживи се Котя. — Че тази твоя Наталия също е дребна риба.
— Също?
— Твърде много важничи — продължи Котя, без да обърне внимание на въпроса ми. — Надува бузи…
Размишленията му бяха прекъснати от почукване по вратата — откъм страната на Кимгим.
— Започваш да ставаш популярен — оживи се Котя. — Помисли си сериозно за табела с работното време на вратата…
Отидох до вратата. Котя вече по навик се изкачи до средата на стълбите (у мен се зароди неприятното подозрение, че тази точка го привлича с възможността за бързо изтегляне по маршрута „втори етаж-прозорец-Москва“). Макар че… честно казано, на негово място, без да притежавам способностите си, и аз бих се подсигурил.
Вратата се отвори, пропускайки облак студен въздух.
А заедно с него — младичка чернокоса девойка с кривогледи очи.
— Моля да премина! — извика момичето, миг преди юмрукът ми да се забие в слепоочието й.
Успях. Възпрях ръката си.
Отстрани изглеждаше така, сякаш с бързо движение съм погалил девойката по главата.
Този път не беше облечена с черния гащеризон. Полата й беше малко по-дълга, но такива и при нас се носят. Ботушки. Нещо подобно на късичко яке. Кафява кожена баретка.
Най-обикновена девойка. В метрото никой не би й обърнал внимание. Нито на облеклото, нито на този тип външност.
— Къде отиваш? — попитах.
— Закъде… закъде има проход? — Тя погледна назад през рамо. Или не искаше да ме погледне в очите, или очакваше някой да се появи след нея.
— За Москва. И на някакъв морски бряг, там няма хора.
— Морето. — Момичето влезе, отмествайки ме встрани. Затвори вратата и я заключи с резето. Погледна към Котя, гордо вирнала глава. И най-накрая срещна погледа ми.
Тя беше изплашена почти до смърт. До този момент, когато паниката изчезва и остава само спокойствието на обречения.
— Мито! — казах аз. — На колана ти виждам метални ножове. Хладното оръжие с дължина до един лакът се облага със…
С едно бързо движение момичето обърна джоба на якето. Хвърли на пода шепа монети, като че ли сребърни.
Това не беше опит да ме оскърби. Тя просто бързаше.
— Стигат — кимнах аз. Нямаше нужда да броя парите. Знаех, че ми е платила повече, отколкото трябва, и че не носи в себе си нищо друго, облагаемо с мито. — Върви. През онази врата.
— Ти трябва да ми я отвориш — каза момичето и облиза устни. — Бързам.
Отворих вратата — интересно, тя не би ли успяла да го направи? С изразителен жест й посочих плажа. Девойката се плъзна покрай мен. В този момент свали якето си и остана по черен пуловер.
— Почакай! — извиках й аз. — Кажи ми, защо нападнахте хотела?