Подскачайки на един крак, девойката събуваше ботуша си.
— Трябваше ни майстор.
— Какъв?
— Какъвто и да е. — След ботушите върху пясъка полетяха вълнените чорапи. Това вече леко напомняше на стриптийз.
— Защо? — не се отказвах аз.
Момичето извади от ножницата си метална кама. Вдигна полата си нагоре и с бързи движения започна да я подрязва на равнището на коленете си.
— Имахме една идея… — отвърна тя неясно. И изведнъж се обърна към мен и възкликна с искрена омраза: — Ох, колко ви мразя всичките!
— И ме молиш за помощ?
— Не за помощ! За проход!
Тя задържа за секунда ножа в ръката си, сякаш обмисляше дали да не го метне по мен. Но здравият разум надделя. Ножът се озова обратно в ножницата си, момичето се извърна, направи няколко крачки с босите си крака, сякаш се разтъпкваше. И побягна леко и красиво — към брега, към зелените храсталаци в далечината. Добре тичаше, не бих я настигнал… във всеки случай не и в живота си като мениджър.
— Накъде се е разбързала? — замислено рече Котя.
— Не накъде, а откъде — поправих го аз. — Струва ми се…
Не ми се струваше. На вратата от Кимгим се почука. Деликатно, но настойчиво.
— Може би няма смисъл? — Котя кимна към вратата. — Може да отидеш… в магазина, да си купиш телевизор…
Поклатих глава. Котя не разбираше — не можех да не отворя. Когато се намирах в кулата, не ми беше по силите да се преструвам, че отсъствам. Все едно да се опитвам да се сдържа да не кихна.
Единственото, което можех да си позволя, беше да отида много бавно до вратата, да я отворя без да бързам и да не пусна веднага вътре човека, който стоеше на прага.
Мъж на трийсет години. Висок. С нормално телосложение. Само физиономията му не беше стандартна — има такива хора, при които формата на лицето не е овална, не е кръгла, а е някак ромбовидна, сякаш човекът е построен от конструктор „Лего“. Много леко облечен, сякаш е излязъл да се разходи в някоя прохладна лятна вечер — с леко яке и някаква несериозна барета на главата.
— Здрасти! — Мъжът силно стисна ръката ми. — Ти си Кирил, знам. Феликс ми разказа хубави неща за теб. Аз съм Цайес.
Отново си помислих, че на жителите на Кимгим изобщо не им върви с фонетиката. А съдейки по тъжната въздишка на Котя, двамата с Цайес въобще не говорехме на руски език.
— Но ти ме наричай просто Цай — доброжелателно ми предложи той. — Знам, че за вас имената ни звучат много странно.
— Кирил — съвсем ненужно се представих аз. И неволно заразявайки се от маниера му, добавих: — Може и само Кир.
— Твой приятел ли е? — кина Цайес към Котя и дружелюбно махна с ръка. — Чудесно… Накъде избяга момичето?
— Натам.
— Ще вървя… — Цайес въздъхна и уверено тръгна към вратата. От обувките му с грайфери по пода оставаха късчета топящ се сняг. — Ако не те затруднява, братко, до половин час не излизай никъде. Няма да се бавя.
Той отвори вратата без никакви проблеми. Излезе, огледа се. Ритна с крак захвърленото яке на девойката. И хукна по следите й — отначало без да бърза, но постепенно ускори ход. При това в движенията му не се забелязваше онази мрачна, механическа монотонност, с която се впускаха в преследване терминаторите или вампирите от холивудските филми. Не, той тичаше разкършено, свободно, като на моменти без каквато и да е причина подскачаше — или за да се опита да види жертвата си, или просто радвайки се на брега, пясъка, морето и слънцето.
И това беше много по-страшно от киночудовищата.
— Той е функционал-полицай — казах.
— Разбрах — отвърна тихо Котя. — Може би не трябваше да го пускаш.
— Та тя се опита да те убие.
— Няма значение. Тя няма никакъв шанс…
— Аз също. Ако не го бях пуснал, сам щеше да мине.
— Та ти си на своя територия! — напомни ми Котя. — При функцията си, така да се каже!
Може и да беше прав. Може би щях да успея да издържа срещу дружелюбния полицай. Под краката му щеше да се счупи паркетът… пардон — „дебелите дъски“, върху главата му щяха да се стоварят всякакви мертеци и колонки. На функционала у дома наистина и стените помагат. Откъснатите ми ръце и крака веднага щяха да зараснат. Щях да съм бърз, неуморим и дяволски силен. И накрая щях да победя полицая.
Но защо?
— Защо? — попитах. — Защо да го спираме? Той преследва бандит!
— Дама!
— Бандитка!
Погледнах приятеля си и откровено казах: