— Пфу, глупак — прошепнах. — Трябва да пишеш криминална хроника, а не порно!
— Понякога пиша — тъжно отвърна Котя.
Цай вече ни беше наближил. Махна ни и тръгна ходом. Не се беше изпотил, дори не беше задъхан и изобщо не приличаше на човек, който току-що е пробягал десетина километра. Но лицето му беше… ядосано.
— Чакаме от четирийсет и пет минути — казах аз, поглеждайки часовника си.
— Мислех си, че ще се върна по-бързо — призна си Цай, без да се смути. Седна до нас, взе бутилка бира, допря я до устните си. Адамовата му ябълка заподскача. Пресуши бутилката на един дъх, шумно избърса пяната от устата си и се усмихна. — Прекара ме, мамка й!
— Какво говорите? — възкликна радостно Котя. Лицето му се разтегна в усмивка: полицаят беше заговорил на руски.
— Добре бяга — обясни Цай. — Видях я. Но разбрах, че ще я догоня твърде късно.
Нещо ми прищрака в главата.
— Там, където способностите ви ще изчезнат?
— Ами да — тъжно си призна Цай. — От моя участък до твоята кула са пет километра и половина. Щях да догоня момичето на десет километра оттук. Там щях да се превърна в обикновен човек. А тя е тренирала, учила се е да убива. Навиците й няма да се изгубят.
— Това, че световете са различни, няма ли значение? — попитах.
— Няма. Смята се само разстоянието до точката на прехода.
— И как така успя да те надбяга? — попита с престорено съчувствие Котя. Прозвуча толкова фалшиво, че се уплаших полицаят да не го шамароса. — Леле-леле… най-обикновена девойка…
— Обикновена? — Цай се засмя. — Тя също е функционал, като мен или като твоя приятел. Само че предаде функцията си.
Виждайки недоумението ни, Цай поясни:
— Заряза функцията си и си тръгна! Добре де, никой не я задължава. Но сега ни мъти водата. Организира групи за съпротива. Вдига хората на борба срещу нас. Не е ли глупаво?
— А тя каква е била? И къде? — поинтересува се Котя.
Ох, усетих, че твърде много се интересува! Явно вчерашната девойка беше изгубила всякаква привлекателност за него, след като се изясни, че ни е вкарала в капан. А може ли сърце като неговото да остане свободно?
— Не е от нашите или от вашите — отвърна неясно Цай. — Беше лекар, глупачката… Време ми е да тръгвам, приятели. Ще се видим утре у Феликс!
Той ме тупна по рамото, махна с ръка на Котя и тръгна към кулата. А аз извиках объркано след него:
— Цай! А тя ще се върне ли при кулата?
Цай се спря и сви рамене:
— Възможно е. Защо?
— Да я задържа ли?
Невинният ми въпрос явно изненада полицая.
— Можеш, да. Но защо?
— Нали тя ни е враг.
— Да… — Струваше ми се, че Цай всеки момент ще изпадне в ступор. Като някой английски джентълмен, чийто верен стар слуга изведнъж е седнал пред масата за обяд, вдигнал е краката си върху нея и е запалил смрадлива пура… — Та ти не си полицай! Защо ти е да я задържаш?
— Тя ме нападна — напомних му аз.
Цай засия.
— Тогава я задръж, ако искаш. Или я убий.
Когато той се скри в кулата, Котя замислено произнесе:
— Ха, виж само колко просто е всичко при тях… Задръж или убий!
— При нас — мрачно рекох аз.
— При вас — съгласи се Котя. — Аха. Слушай, Кириле, ще ми дадеш ли малко пари назаем? Пет хиляди?
Замалко да го попитам откъде да взема пари. Но навреме се сетих за „пътните“. Извадих пачката и отброих пет хартийки.
— Стигат ли? — поинтересувах се.
— Аха. — Котя взе парите някак напрегнато и неловко. — До половин час се връщам. Изчакай ме.
— Да не би с Цай да сте се наговорили? — попитах аз, без да разбирам нищо. Но Котя вече решително крачеше към кулата.
Интересно защо толкова спешно му трябваха почти двеста долара? Да си купи бутилка от някой изтънчен френски коняк? Нямаше такива навици. Още десет стека бира? Също съмнително.
Преместих се в сянката на кулата (пясъкът беше прохладен и леко влажен, но това се оказа даже приятно) и се настаних по-удобно. Има ли право горкият изтормозен функционал, на когото предстоят няколко години работа в митницата, да отдъхне на плажа? Има. Даже лекичко да подремне…
— Ставай, митничарю!
Отворих очи. Погледнах Котя. Рязко се надигнах. И попитах:
— Ти какво? На Паганел ли си решил да си поиграеш?
Котя изглеждаше убийствено! Беше обул кафяви дупчести сандали на бос крак, зелени торбести шорти и вече започнала да се отпуска по врата оранжева тениска. На главата си беше сложил нещо подобно на лимоненожълта панамка, подходяща за деца в предучилищна възраст. Беше метнал през рамо синьо-бял спортен сак от изкуствена кожа.