— Какво? — попита войнствено той.
— Приличаш на пакет с флумастери — промърморих. — Китайски флумастери. Какво си се издокарал? Накъде така?
Котя въздъхна. Сложи в ръката ми някакви хартийки.
— Вземи… рестото… Останалото ще ти го върна… после.
Погледнах — имаше няколко смачкани десетачки.
— Не ме свърта вкъщи, Кириле — каза Котя. — Как да си стоя у дома, когато се случват такива неща? И тук не мога да остана. Кой съм аз в сравнение с вас? Кой съм, а?
— Кой? — измърморих аз.
— Никой! — отвърна Котя с горчивина. — Какво, да стоя при теб като домашно животно? По-добре да вървя… да видя що за свят е това.
— Аха — досетих се аз, когато погледът на Котя се насочи към гората. — Ами… върви. Лошо няма. Нали няма да се изгубиш?
— Купих си компас. — Котя ми показа истински туристически компас. — Има един спортен магазин, щом излязох от метрото и го забелязах. Имам още брадвичка, туристически кибрит, консерви с месо, захар… Туристическа лопатка.
— За какво ти е?
— Казват, че е полезна вещ по време на поход.
Погледнах го в смелите очи, които стеснително се криеха зад лещите на очилата, и въздъхнах:
— Защо не си взе раница?
— Скъпи са — неубедително излъга Котя.
— Не ме лъжи! По-обикновените са по триста-четиристотин рубли. Не са по-скъпи от този сак.
— Не мога да нося раница…
— Раницата не е акваланг, Котя.
— С раница имам идиотски вид.
— С този сак ще имаш идиотски вид — не се отказвах аз. Честно казано, като турист не бях много по-добър от Котя, но все пак…
— Никакви раници — опъна се Котя. — Ще си ожуля раменете, ще се закачам за всяко клонче…
— О, прави каквото знаеш — предадох се аз. — Лекарства?
— Бинтове, йод, аналгин. И левомицетин. Най-доброто против диария.
— Взе ли си котле? Булгур?
— За какво ми е котле, каша ли ще си варя? Мразя я. Консервирано месо, кондензирано мляко, захар.
Мълчаливо придърпах към себе си сака му. Котя не ми го даде, отстъпи.
Но се оказа, че не е нужно да надничам в чантата. Все пак бях митничар.
— Има още ръжени сухари, диетични, „Елисавета“ — казах саркастично аз. — До половин час консервените кутии ще ги стрият на трохи. И последният брой на „Спорт експрес“. По-добре да си беше взел руло тоалетна хартия! Детски крем против обрив… да, предполагам, че краката ти бързо ще се подбият. А за какво ти е в джунглата кутия презервативи?
Котя почервеня като рак. Но отвърна твърдо:
— Четох, че ги раздават на всички американски командоси. Защото са много полезна вещ във всякакви житейски ситуации.
— Пфу — беше единственото, което казах. — Почакай тук!
Аз, естествено, нямах раница и котле. Но намерих тоалетна хартия, прилична тенджерка и малко продукти, които да заместят обречените сухари. Освен това в полза на влюбения турист беше пожертван един хубав нож (разбирам, брадвичка на поход е хубаво нещо, но как така без нож?) и моето собствено одеяло. Навих го на руло и го завързах с намереното в кухнята въженце така, че одеялото да може да се носи на гръб вместо раница.
— Благодаря — рече с леко виновен тон Котя, приемайки екипировката.
— Поне ми кажи какво смяташ да правиш!
Котя сви рамене:
— Ще отида в гората. Ще се поразходя край брега.
— Слава Богу, че поне не смяташ да ходиш в джунглата…
— Ще видим — храбро рече Котя. — Защо изведнъж решихме, че това е джунгла? Може да е брезова горичка? А единствените животни там да са само зайци?
— Аха. — Погледнах към гъстата тъмна зеленина на хоризонта. — Брезички… зайци… Да, да. Чуй ме, Костя… Бъди по-внимателен.
— Добре.
Неловко си стиснахме ръцете, Котя хвана по-удобно идиотския си сак и тръгна към гората.
Постоях няколко минути и го наблюдавах как се отдалечава. Бавно, затъвайки в пясъка. Съвсем не като бившата лекарка, превърнала се в терористка, съвсем не като полицая Цай. Най-обикновен градски жител, попаднал сред природата, без дори да се опитва да прилича на голям пътешественик.
Помислих си, че още от самото начало у мен се беше появило усещането, че съм герой на приключенски роман. Или на някакво криминале, мистика или фантастика… Всъщност това се случва на всеки човек, само че жанровете не са толкова интересни. Обикновено ние сме герои на сълзливи мелодрами, където няма нито прекрасни принцеси, нито смели рицари; на досадни производствени романи, в които никой не се нуждае от трудовите ти подвизи; на буфонади, където в ролята на палячото си ти и никой друг.