А сега, гледайки след Котя, който смело крачеше в чуждия свят, облечен като летовник, излязъл да плеви моркови, изведнъж си помислих — ами ако това е неговият роман? Ами ако на Котя му е писано да върви из чуждия свят, от митничар на митничар, постепенно да развие мускули, да овладее изкуството на боя с туристическа брадвичка (и лопатка!), да поиздуе мършавите си гърди и да развие слабите си рамене. Някъде по пътя функционал-офталмолог ще излекува късогледството му. След това Котя ще намери своята смугла принцеса, ще поведат народно въстание срещу функционалите и първата им работа ще бъде да набият мутрата на Цай… А аз ще си седя в моята кула и ще викам на преминаващите: „Къде си се разбързал, там е средновековие, а ти носиш в джоба си пистолет «Макаров»!“. Та нали освен героите и злодеите в приключенските романи има и такива, които пекат хляб, строят къщи, ловят риба…
Пфу!
Що за патетика!
Обърнах се и влязох в кулата. По-вероятно е Котя да се завърне утре. Или вдругиден. Изморен и държащ се за кръста след нощите, прекарани на гола земя, със счупени очила, изпохапан от комари…
Решавайки да не се оприличавам на героите от приключенските романи, аз налях в банята кофа вода, намерих четка и парцал. Кажете ми, колко идиотски трябва да е механизмът за материализиране на предметите, за да създаде парцал за бърсане на под, който вече да е разкъсан и мръсен?
Запретнах ръкави и се заех да мия пода, започвайки от първия етаж. Не помня нито един роман, в който героят да мие пода. Това не е геройска работа. А какво да прави, ако са го изцапали?
Четката не ми помагаше особено, наложи се да клекна и да започна да бърша пода така, както правех като дете. След училище винаги успявах да се справя някак с прахосмукачката… или разчитах на посещенията на мама… или на онези от моите приятелки, които искаха да се изкарах грижливи домакини…
На вратата откъм Москва се почука.
— Влезте, не е заключено! — ехидно подвикнах аз и се изправих. Кръстът леко ме наболяваше.
В кулата влезе политикът Дима.
Изглеждаше много странно. Като обикновен човек. С дънки, мърляви обувки и яке от „роден производител“, както беше прието да казват в парламента. В политиката така се обличат или маргиналите, или отиващите на среща с народа.
— Моля за извинение — казах. — Опитвам се да въведа ред.
— Редът е хубаво нещо — кимна Дима. — Отдавна трябваше да се въведе. Кириле, остави парцала. Трябва да поговорим, а не разполагам с много време.
Кимнах и оставих парцала. Попитах го:
— Ако искате, може да излезем… на брега. За пълно уединение.
Дима поклати глава:
— В твоята кула няма да ни подслуша никой. Не се бой. Ще ми направиш ли кафе?
— Само нес. Добре ли е?
— Добре е — демократично махна с ръка политикът. — Щом е нес, нес да бъде.
Леко объркан, поведох политика към горния етаж. Измих си ръцете и сложих водата да заври. В кухнята имаше джезве, но нямаше кафемелачка…
— Живееш простичко — обади се политикът, оглеждайки се. — Трябва ти хладилник. Ще наредя да ти доставят един… продукти също. Най-малко ти трябва да гладуваш… Да. Поразузнах малко за теб. Извинявай.
— Няма нищо, нищо! — С изненада установих, че властният глас на депутата предизвиква у мен неволното желание да се съгласявам с него. Ако не знаех, че е обикновен човек, щях да заподозра, че е фунционал-политик. — Разбирам.
— Ти си добро, порядъчно момче — продължи политикът. — Политическите ти възгледи слабо ме интересуват, за когото си искал, за него си гласувал… Политиката е гадост по определение, това е ясно. А всичко останало в теб ми харесва. Не смяташ да бягаш от страната. Душата си даваш за нея. Водил си… е, почти здравословен начин на живот.
— Почакайте! — Почти се развиках. — Как така сте проучили? Та нали аз… съм изчезнал от вашата реалност?
— Наталия ми даде досието ти — обясни политикът. — Извини ме, наложи се да изразя съмнения в моралния ти облик и тя…
— Имам досие? И какво е написано в него?
— Всичко е написано.
Замълчах. Много е неприятно да разбереш, че съществува досие, в което е написано всичко за теб. А още по-неприятно е да гледаш човека, който го е чел.