— Та тя е акушерка. Това й е работата — да знае всичко за човека, който ще стане функционал. — Политикът ме погледна с явно съчувствие. — Не се впрягай толкова. Интересуваше ме само едно: дали си патриот. Оказа се, че си.
— Родината има нужда от моята помощ? — Против волята ми не прозвуча иронично, а по-скоро патетично.
— Да, Кириле. Съдейки по това, че успя подред да отвориш врати и към Кимгим, и към морето, към двата най-популярни свята, значи имаш добър потенциал. А още е прекрасна смесица от деловитост и романтизъм. Не си спомням да има митница, където тези два свята се застъпват…
— И какво искате от мен? — попитах аз, наливайки гореща вода от чайника. — Да предавам дипломатическата поща? Да доставя секретен пакет от Кимгим?
— От теб се иска да отвориш врата към един нов свят — изрече твърдо политикът. — Знам, че този свят съществува. Но към него не се е отваряна врата вече повече от петдесет години. Сигурен съм, че ти ще успееш.
— Защо ми е да отварям тази врата? — попитах подигравателно аз. — На господа функционалите им е скучно в съществуващите светове?
— Аз не съм функционал! — изрева изведнъж политикът. Стана и ме погледна гневно. — И не трябва да гледаш на мен като на враг! Тази врата е нужна на нашата родина. На твоята родина!
Прииска ми се да му се разкрещя в отговор. Нека реве в парламента си, там винаги има сбивания, скоро в комисията по нравствено възпитание на младежта един депутат размаза скулата на друг с бокс…
И изведнъж, докато гледах политика, с изненада установих, че той говори напълно сериозно. Той не търсеше разни засукани удоволствия за себе си, нито плетеше някакви интриги срещу Наталия Иванова и компания. Той наистина мечтаеше да направи живота в страната ни по-добър!
— А как мога да отворя врата нанякъде? — попитах аз, вече миролюбиво. — Те се отварят сами. Рано сутрин.
Цялата разгорещеност на политика изчезна. Той седна, взе чашата с гореща вода и щедро си сипа кафе. След което отвърна честно:
— Не знам. Но ти нали си функционал. Вие трябва да имате… ъъъ… някакви хитрости?
Това прозвуча почти жалко.
— Отскоро съм в този бизнес — пошегувах се недодялано аз. Седнах срещу политика и попитах: — И какво точно трябва да направя? Къде да отида?
Докато произнасях тези думи, веднага разбрах, че отговорът няма да ми хареса. Въпреки неочакваната симпатия, която бях започнал да изпитвам към политика, пак нямаше да ми хареса! Той сега такива ще ги наприказва…
Така и стана.
14
Във всяка хубава приказка настъпва моментът, когато героят е изпратен да търси нещо. Иван Царския син се отправя на поход за златните ябълки. Билбо в компанията на шайка джуджета се затътря към съкровищата на дракона. Хари Потър търси тайната стая. Атрею се отправя в търсене на границите на Фантазия.
Всички тези действия, които много забавляват безделничещите зрители, изобщо не са нужни на самия пратеник! Иван би прекарал това време в сеновала с някоя румена девойка от царския двор. Билбо би изпушил лула с ароматен хобитски тютюн. Хари Потър, сублимирайки комплексите на подрастващите, би полетял с метлата си. Атрею щеше да тръгне на лов за пурпурни бизони. Но заповедта е дадена: бащицата цар те гони от двора, суровите джуджета те повличат за косматите лапи, злият василиск изпълзява в своето леговище, Нищото методично унищожава Фантазия. Героят няма друг избор, освен да се отправи на път.
Трябва да се отбележи, че целта на всички тези търсения е нещо материално. Златната ябълка, торба злато, мрачно подземие под училището (между другото всяко дете знае, че мрачни подземия има под всяко училище), граничен стълб с надпис „Тук на автора му свърши фантазията“…
Много, много рядко героят се отправя в търсене на нещо нематериално. Не, не за „онова, което изобщо не може бъде на белия свят“ — зад тази фраза очевидно се крие невидимият прислужник, избягал от „Аленото цвете“. Да си припомним, че спътниците на момиченцето Дороти, които искат от Изумрудения град ум, смелост и любов, в края на краищата получават трици, стърготини и рициново масло.
Така и аз очаквах, че политикът Дима ще ме уведоми за острата нужда на родината от злато и диаманти, в най-лошия случай — за древни тайни или нови технологии.
Но грешах. Бях го подценил.
Без да се мръщи, Дима сръбна от изстиналото кисело кафе и каза: