— Кои мнозина?
— Политици. Там могат и да полудуват. Да поинтригантстват. Този свят е като закърпен от отделни парчета. Градове държави, конфедерации от независими княжества и свободни територии. Тук се водят куклени войни — например петстотин срещу седемстотин войници. С ясни правила за водене на война. Дори злодеите са като оперетни герои… Много от нашите си купуват къща в някой град, представят се за пътешественици… и прекарват там цялата си отпуска. На народа казват, че отиват на Канарските острови, а се озовават тук, на Земя-3.
— Земя-3?
— Ами, да. Нали не мислиш, че целият свят се казва като този град? Кимгим е популярен, но не е само той… Втората ти врата води към Земя-17. Там няма хора. В началото си мислехме, че това са врати към далечното ни минало, но там има най-обикновени животни и растения. Всичко е едно към едно със Земята. Само че няма хора. Популярно място за почивка… Като те напъплят туристите, ги гони по-далеч, да не започнат да си правят барбекю точно до кулата. Че бързо всичко ще освинят!
— А как да ги гоня? Сигурно ще е пълно с политици и олигарси. Нали? И всякакви деятели на културата.
Дима ме погледна с ирония:
— Опомни се, Кириле. Какво те интересуват политиците и олигарсите? Приближаваш се, свиваш вежди, размахваш пръст — и край на безобразията. Ти контролираш прехода между световете на много удобно място в Москва. Това е по-внушително и от сто нефтени платформи, повярвай ми…
— И въпреки това не мога да разбера защо се отвориха точно тези врати.
— Отварят се врати към световете, в които искаш да попаднеш. Затова си мисля, че при теб може и да се получи: обикновено Земя-3 и Земя-17 привличат различни хора. Ти явно си разностранна личност, щом отвори и двете врати тук. Може и с Аркан да ти се получи.
— Какъв е неговият номер? — кой знае защо попитах аз.
— Това е епизодично открит свят. Те нямат номера. Просто Аркан. — Политикът се приближи до стълбата и ме погледна замислено. — Трябва да вървя. А ти се опитай, Кириле. Вярвам в теб. Разполагаш с една-две седмици да помогнеш на страната си.
— А след това?
— След това няма да ти пука за нея. — Дима огорчено разпери ръце. — Затова и бързах да поговоря с теб. Ти имаш още две врати, Кириле. Два свята. Не ги пропилявай, моля те.
Той заслиза. Последвах го. Изпратих политика и се убедих, че наистина никой не го придружава — край кулата не го чакаше никаква охрана. Като детектив в класически криминален роман Дима вдигна яка, прегърби се и си тръгна.
— Национална идея — с леко възхищение си казах аз, затваряйки вратата. — Ами да! Смело!
Естествено, в молбата на политика имаше нещо. Ако там наистина съществува свят, където календарът отдавна се е придвижил напред, защо пък да не се възползваме? Да подложим слама на местата, където се очаква някой ден да паднем?
От друга страна, възможно ли е това на практика? От думите на политика можеше да се разбере, че Сталин е наредил да се унищожи проходът към Аркан, когато е разбрал за разпадането на Съветския съюз. Да речем, че е така. А защо не е пипнал Хрушчов и Горбачов?
Ох, усуква го политикът! Къде по-лесно е да те помолят за нещо материално. „Вам… Ето ви главата на дракона, кралю! Изпълних своето обещание!“. А в отговор: „И аз ще изпълня своето, принце! Давам ти ръката на принцесата! Мляс“…
Но въпреки това реших да изпълня даденото му обещание.
Отчасти, за да помогна на страната си. Отчасти от любопитство. Гигантски октоподи край кейовете и нежни тропически морета — това, разбира се, също е интересно. Но ще долетят ли хората до Марс, ще построят ли град на Луната? Ще има ли световна война? Ще излекуват ли рака, СПИН-а и хремата? Ще заснеме ли Питър Джаксън „Хобитът“?
Изведнъж си представих всички онези малки егоистични радости, които могат да се получат от вратите към бъдещето. Макар и да мога да си лекувам болестите при функционалите и да се отдавам на гастрономични удоволствия в ресторанта на Феликс. Но никой от тях няма да напише роман вместо Умберто Еко, да заснеме филм вместо Спилбърг, да съчини песен вместо Арбенин, няма да пусне трети „Фолаут“.
Ще се опитам. Ще легна да спя с мечтата за бъдещето.
Но не успях да си легна скоро.
Първо доизмих пода на първия етаж. После събрах всичкия боклук от плажа. Недопитата бира върнах в кухнята, съжалих, че нямам хладилник — и пъхнах две бутилки под струята студена вода. Върнах се на брега, седнах и се загледах в океана. Зад гърба ми слънцето залязваше, сянката ми достигаше почти до водата. Сянката на кулата като че ли се протягаше до самия хоризонт.