Или поне можеше кулата да е изникнала на брега, до „Бяла Роза“! Сега щях да седя до прозореца и да гледам сивото, мрачно море, злобните пипала на кракените, пълзящи към кулата. Студеният вятър щеше да роши косите ми, а аз щях да гледам в далечината със снизходителната усмивка на разочарован от живота човек. Може би дори щях да изпуша подарената ми пура…
Допивайки бавно бирата, изпадах във все по-меланхолично настроение. Все пак присъствието на Котя поне ми позволяваше да вярвам, че не съм скъсал съвсем с предишния си живот. А сега, наблюдавайки забавляващите се младежи, изведнъж се почувствах много, много сам. Освен това — много стар. Но не помъдрял от живота, а изморен и изтощен…
На брега започнаха да си подават от ръка на ръка бутилка шампанско. После момичетата запяха някаква глупава песен. Сигурно от репертоара на своите кумири.
— Ако ще се дерете — вървете по-далеч! — извиках аз през прозореца.
— Бе я върви на… — обади се от брега един от почитателите. Рапърът се хвърли към него като попарен, запуши устата му и започна да му обяснява нещо полугласно. Младежът бързо се осъзна. С не по-малка изразителност отпреди той завика:
— Извинете, извинете, моля, няма повече да шумим!
Затворих прозореца и се намръщих. Ама че победа… дисциплинирах пиян хлапак… за функционал това е просто един немислим подвиг…
Време беше да си лягам.
Но не можах веднага да заспя. Рапърът все пак се оказа умно момче, здраво смъмри приятеля си. А след половин час притихналата компания почука на вратата, сбогува се изключително учтиво и се върна в Москва. На сбогуване посъветвах рапъра:
— Такива повече не ми води.
Момчето закима енергично. Не знам отдавна ли беше влязъл в света на функционалите, но явно разбираше, че не си струва да се кара с тях.
Заключих вратата подир тях и отидох да си легна, като реших твърдо — който и да ми чука нощем, няма да му отворя! Нека се трупат пред московската врата депутати и музиканти, нека да блъскат откъм Кимгим Феликс и Цай, а от океанския бряг да призовава съвестта ми Котя. Нищо, ще изтърпят до сутринта.
А аз ще си спя и ще измислям вратата към бъдещето. Към света на име Аркан, където можем да се поучим от чуждите грешки…
Заспах с мисълта за Аркан. Но точно преди да настъпи утрото, в просъницата преди да се събудя, ми се присъни, че новата врата се отваря отново към Кимгим — в самия ресторант на Феликс. И пред кулата се е събрала тълпа функционали — мъже и жени, млади и стари, които с различни тонове ме упрекват в прахосване на проходите между световете, в неразбиране на тяхната ценност и в други видове асоциално поведение. И всичко се засукваше и засукваше, докато не прерасна в някакво подобие на профсъюзно събрание — с упреците му, завоалираните заплахи и общественото порицание. После се появи Наталия и предложи да ми отнеме кулата като човек, неоправдал доверието, и да ме върне в редовете на обикновените хора. От тълпата веднага излезе политикът Дима и започна да аплодира предложението. След него излязоха комикът Женя и младият рапър, на когото не знаех дори името. И изведнъж цялата тълпа функционали се приближи към мен, размахвайки ръце, подвиквайки обидни думи…
Така че се събудих разтревожен. Останах да лежа няколко секунди, заслушан в силното тупкане на сърцето си. В съня си се бях изплашил. Не на шега се бях уплашил от перспективата отново да стана обикновен човек.
А как се мятах! Как се паникьосах! Родители, куче, приятели, приятелки — всичко ми бяха отнели. Но беше достатъчно да ми дадат в замяна просторна килия, да ми обещаят прилична дажба и развлечения — и веднага спрях да се възмущавам. А няма къде да избягам, кулата е затвор. Колчето, към което е привързан десеткилометровият синджир. И всичко, с което разполагам, е кръгло дворче, в което да се разхождам на синджир. Добре де, пет двора. И не десет, а може би петнайсет километра.
Пак не е много.
Никога няма да мога да ида в Куба. А толкова исках. И в Нова Зеландия — също, ако се вярва на Феликс, в този случай функцията ми ще се разруши. Какви ти задморски страни! Няма да отида с приятелите си напролет в Прага, а се канехме да го направим… И на вилата си даже няма да се осмеля да отида, на някакви си там стотина километра…