— И какво следва? — попитах аз, гледайки в тавана. — Не става така — всичко да е даром и само на един човек! Сега съм почти неуязвим. Невероятно силен. Пред къщата си имам собствен плаж, уютно градче и голяма част от Москва. Някои цял живот живеят в един и същи град… Какво, Капотня ли не ми достига?
Мисълта за Капотня ме успокои. Все пак ми беше провървяло повече, отколкото на колегата от югоизток.
Освен това ми беше безумно любопитно накъде се е отворила през нощта четвъртата врата. Дали му беше провървяло на честолюбивия политик (и заедно с него на потенциалните жертви на цунамита и земетресения)?
Бързо се облякох. Погледнах към трите отворени прозореца.
Изведнъж се сетих за онази песен, която баща ми обичаше да слуша — за човека, който живее в стара къща. Там единият прозорец гледа към полето, другият към гората, а третият — към океана. Сигурно е била за някой функционал-митничар като мен. Само че не помня кой я пееше. Някой непрофесионалист, струва ми се, или известен пътешественик, или кулинар… Но пееше изненадващо добре, от душа, явно отдавна му беше хоби. Трябва да я намеря и да я чуя.
През моите три прозореца се виждаха: мръсното сиво небе на Москва, чистата зимна синева над Кимгим и абсолютно изумителният розов изгрев над океана. Приказка!
Бегло проучих обстановката през прозорците. Изясни се, че пред вратите няма опашки, навсякъде е спокойно, дори в Москва (но по спокойствие нищо не можеше да се мери със сутрешното тропическо море в хубаво време).
След това извърших една геройска постъпка. Първо се качих горе, приведох се в ред, взех душ. Сложих чайника да стопля вода. И чак след това започнах да избирам един от двата затворени прозореца.
Зад капаците на единия цареше пълна тишина. Времето му още не беше дошло.
Зад капаците на другия се долавяше равномерен шум. Не толкова силен като на морски прибой, но отчетлив.
Започнах да развивам гайките — те се въртяха леко, сякаш бяха изчерпали функцията си и нямаха търпение да се освободят от винтовия нарез.
Най-накрая капаците се разтвориха. Погледнах през прозореца и подсвирнах.
Обаче!
В такива случаи по телевизията пускат реклами. Както се казва: „на най-интересното място“. Ако снимах филм за приключенията си, щях да я пусна точно тук.
Между другото, онова, което се виждаше през прозореца, наистина приличаше на реклама — от онези, прекалено сладникавите, в които рекламират кисело мляко или плодови и зеленчукови сокове. Онези, в които птичките събират ягодки, зайчетата — кореноплодни растения, червейчетата — ябълки, мечетата — мед, а после всичко това се изсипва в кофа с мляко от чистичка кравичка и се превръща в апетитна цветна смес. Накратко, ако понякога ви се догади от хубостта на рекламните хлапета и ентусиазма, с който дядото пои в собствената си градина роднините си със сок от кутийка, тогава значи виждате точно онова, което видях аз през прозореца си.
Тревата — зелена! Не, не ме разбрахте. Наистина зелена, като в рекламните клипове, където понякога я боядисват. В истинския живот такъв цвят притежават само китайските флумастери.
И на тази зелена поляна, простираща се до хоризонта, в живописен безпорядък бяха пръснати също толкова ярки дървета, обсипани или с цветчета, или с плодове…
Трябва ли да уточнявам, че небето беше синьо, слънцето — жълто, въздухът — чист и благоуханен?
Ужасно ми се прииска да завъртя копчето за контраста и малко да поизсветля цветовете. И същевременно да намаля и яркостта.
В сравнение с този свят тропическата живописност на Резервата изглеждаше избледняла, изтъркана. Сякаш първо са завели някой Гоген на Таити и са го накарали да рисува с пастели, а след това са му дали ярки акрилни бои и, използвайки объркването му, са го убедили да нарисува пейзаж от Централна Русия, но в кисели тонове.
Това въобще не ми приличаше на бъдещето. Честно казано, ако бях видял опърлена равнина, щях да застана нащрек и да си помисля, че може и да съм „успял“. Но гледката, която се разкриваше през прозореца, изобщо не се вписваше дори в моите доста оптимистични представи за бъдещето.
Жалко, че не бях някой безумен сектант. Щях да реша, че съм открил вратата към Рая. Щях да сваля дрехите си и да хукна радостно по тревата…
Естествено, нямах намерение да се събличам. Но слязох долу и отворих вратата. Откъснах малко трева и я помирисах с подозрение, заради неизкоренимия навик на руснака да търси във всеки подарък от съдбата двойно дъно.