Тревичката миришеше на хубаво и не хапеше.
— Извинявай, мъжки — казах аз на отсъстващия политик с тона на коня от вица. — Направих каквото можех…
Кулата в този свят също изглеждаше забавно. Доста по-тясна, отколкото би трябвало да бъде, и облицована с бял камък. Сигурно беше мрамор — полиран и с жилчици… Но пък и от какво друго да строят кулите в такъв приказен свят? Мрамор, яспис, малахит и други скъпоценни камъни.
Отхапах тревичката и се отдалечих от кулата. Ще пробвам да се ориентирам в този свят самостоятелно, без подсказване.
И разбира се, няма да се отдалечавам на повече от десет километра.
15
При децата има два начина за придвижване, единият от които е загубен от повечето възрастни. Първият е да се влачиш и да пълзиш. Вторият — да бягаш с подскоци. По принцип нормалното дете се движи по първия начин на отиване в училище, а по втория — на връщане.
Както се досещате, за възрастните е изгубен вторият начин.
Може да се гадае защо се е получило така. Могат да се кажат правилни и умни думи за подвижността на ставите и съотношението между масата на тялото и силата на мускулите. Може да се въздиша за тежестта на преживените години. Може да се изрече нещо умно за чистотата на душата, която влече към небето, и извършените грехове, които притискат към земята. И всичко това ще бъде правилно.
Само че независимо дали си романтик или прагматик, резултатът е един и същ. Никога няма да се затичаш с подскоци по зелената ливада, ако вече си излязъл от детската възраст и все още не си изпаднал в старческо слабоумие.
А на мен ми се искаше да тичам с подскоци. Освен това жадувах да се смея, да скачам, да се търкалям върху зелената трева, да подлагам лице под слънчевите лъчи и да гледам синьото небе — докато светът не се преобърне и не се почувствам атлант, държащ на раменете си мекото, еластично земно кълбо, държащ го и падащ през безкрайната чиста синева. Но най-много от всичко все пак ми се искаше да тичам.
И побягнах. Отношенията ми със спорта, макар и приятелски, не бяха близки. По-рано не бих си и помислил да тичам така — не след отдалечаващия се автобус, не към затварящия магазин, не след някого и от някого, а просто така. А и не би се получило. Пробягах километър или два, преди да осъзная, че организмът ми изобщо не реагира на тичането. Дори дишането ми не се учести. Ако измерех пулса си, със сигурност щеше да се окаже, че си е същият. Движенията ми бяха чисти и отмерени, чувствах съкращаването на всеки мускул, придвижването на кръвта по вените ми, нервните импулси, каращи краката ми да се движат. Цялото ми тяло се беше превърнало в една великолепна, възхитителна машина.
Със съжаление се заставих да забавя бяга си. Приближих се към дървото, което ме беше изумило още от кулата с ярките си цветове.
Най-обикновено дърво. Ябълково. И цъфти съвсем нормално. Но колко красота има в тази нормалност, колко фини са белите и розовите оттенъци на венчелистчетата, какви чудни реснички има по краищата им!
Чак хлипах от умиление, галейки цъфтящата клонка. И с потрепващ от вълнение глас напявах:
— Цъфнала ябълка — какво чудо…
Не си спомням по-нататъшните си думи. Жалко. Искаше ми се да пея. Да се смея. Да тичам, проправяйки си път през цветята. Да гледам как пълзи по листото гъсеница — пухкава като главица на новородено бебе, зеленикава като краставичка, смешно извиваща гръб при всяко движение. Чудна гъсеница! Усмихнах й се — и тя се изви смешно в отговор, така че се превърна в емотикон, компютърно изображение на усмивка. Сигурно даже можех да общувам с нея!
И в този момент направих нещо странно. Внезапно вдигнах ръка и си залепих един шамар. Като изпаднала в истерия девойка — веднъж видях такова нещо и се изумих от целителната сила на една обикновена плесница.
Оказа се, че това лекарство няма никакви полови предпочитания — шамарът ми подейства не по-малко отрезвяващо, отколкото на онази разстроена от кавгата с приятеля си девойка. Поех си дълбоко дъх, изругах през зъби и се огледах отново.
Това, което току-що ми се беше случило, беше неправилно. Ненормално. Да — прекрасен пейзаж. Да — чисто небе. Да — дървета, цветя, трева…
Но това все пак не е повод да се умилявам пред всяка буболечка!
Еуфорията отминаваше стремително. Дори не знаех с какво да сравня чувството. С усещанията на пиян, на когото са му пъхнали главата под студена вода? Е, ако студената вода оказваше такъв ефект… Във фантастичните книги се е срещало неведнъж — героят се весели, пие цяла нощ, после гълта едно хапче и се чувства прекрасно. Явно това е мечтата на всички писатели — пиянство без махмурлук. Но аз не бях пил никакви хапчета…