А и защо са ми хапчета? Ако раните ми зарастват мигновено? Та аз съм функционал с пълен комплект чудесни способности. Важното е да попадна в ситуация, в която са необходими, и веднага всичко се задейства!
Изглежда, точно така беше и станало.
Огледах се вече с други очи. Идиличният пейзаж престана да ме радва. Късна пролет или ранно лято, обикновена ябълкова градина. Само че много занемарена.
Какво ми имаше?
Спомних си приказката за вълшебника от Изумрудения град — онзи момент, в който момичето Дороти с пъстрата си компания стигна до маковото поле и се надиша с изпаренията, малолетната наркоманка. Впрочем имах силни съмнения относно въздушното действие на маковете, а невинните ябълки все още никой не ги беше подозирал, че имат наркотично действие. Наистина, японците изпадат във възторг при вида на цъфтяща сакура, но не по фармакологични, а по естетически причини. А от тази градина дори и Мичурин не би изпаднал в екстаз — щеше да хване градинския нож и да се заеме да култивира дърветата…
Добре, да оставим ябълките на мира. Какво остава? Въздухът. Това вече беше по-близо до истината… Повишеното съдържание на кислород може ли да предизвика такъв ефект? Изглежда, че да. Съществува и диазотният оксид, така нареченият „райски газ“. Впрочем диазотният оксид едва ли може да се образува по естествен път. Затова пък повишено съдържание на кислород в атмосферата — като нищо. В света на Кимгим няма нефт — това също е много голяма разлика от Земята, в планетарни мащаби.
Отново съжалих, че Котя го няма до мен. Той незабавно щеше да започне да изгражда хипотези, да провежда експерименти… дори и нищо да не узнаеше, самият факт на кипящата дейност би внушил оптимизъм. Има такъв тип хора — в сложна ситуация започват да извършват редица дребни движения на тялото. Измерват пулса на пострадалите, внимателно се вглеждат в сгъстяващите се облаци, придирчиво проверяват документите на милиционерите, обаждат се на разни номера и задават странни въпроси… Обикновено от действията им няма никаква реална полза. Но затова пък околните някак се успокояват, взимат се в ръце и започват да предприемат други действия — не толкова многобройни и ефектни, но доста по-полезни.
Всъщност и сам мога да проведа един експеримент…
Извадих от джоба си цигарите и запалката, предвидливо отдалечих запалката на една протегната ръка разстояние от мен и щракнах бутона.
Е, би било преувеличение да нарека това огнен сноп. Но все пак огънят изглеждаше някак по-различно. Гореше по-ярко, пламъкът беше по-равен и чист.
Все пак кислородът?
Възможно, като един от факторите…
Въздъхнах и прибрах цигарите, така и без да запаля. Разбира се, можех да се върна тук с херметично затворен съд, да взема проба от въздуха… А после, в Москва, да направя анализ някъде. И щяха да разложат всичко на части, да ми нарисуват таблици, графики, диаграми…
Но трябва ли ми това?
Така или иначе изводът е един. Този свят е подходящ или за функционали, или за граждани, склонни към наркомания. Може би тук биха дошли с удоволствие рапърът с компанията му. Или солидни чичковци с депутатски значки на саката. Ще има да пеят песни и да танцуват голи на лунна светилна…
У мен се засилваше усещането, че съм изтеглил празен свят, никому ненужен. Честно казано, неприятно усещане. Така искрено ме хвалиха за Кимгим и Земя-17… И изведнъж осъзнах, че веднага щом се отвори последната, четвърта врата, бъдещето ми ще бъде предопределено. Ето, вече имам четири (включително и нашата Земя) светове, във всеки от които ми е достъпен кръг с десеткилометров радиус. Колко площ е това? Пи по ер на квадрат… Май така беше. Винаги съм имал трудности с геометрията. Значи разполагам с трийсет квадратни километра във всеки свят. Общо хиляда и петстотин квадратни километра.
В сравнение със затворническа килия — доста много.
В сравнение с Москва — вече съизмеримо. Още от училище бях запомнил, че Москва заема площ хиляда квадратни километра.
Добре, поне трябваше да изследвам докрай това ябълково царство…
Двайсетина минути се отдалечавах с бодра крачка от кулата, като от време на време поглеждах назад. Впрочем едва ли имаше опасност да се изгубя. Разбрах, че усещам кулата доста ясно — като част от собственото си тяло.