Градината наоколо оставаше все така занемарена и неподдържана. Но поне приличаше на градина. Разстоянията между дърветата бяха горе-долу еднакви. Ясно се открояваха различни видове ябълкови сортове, дори цветовете им бяха различни, при това дърветата не растяха на групи, а различните сортове бяха подредени в редици — много небрежно, но все пак… У мен се появи слабата надежда, че в този свят все пак живеят хора.
И буквално след две минути се убедих в това. Във въздуха замириса на дим. Побягнах — не с онова весело, безгрижно тичане, с което бях нахлул в този свят, а нещо като целеустременото движение на Цай. Зад ябълката се мярна гладка водна повърхност — тясна спокойна рекичка. Дотичах до брега и се спрях.
Отвъд реката имаше селище.
Както и да го погледнете — това беше наше, земно, руско селище. В най-лошия си вариант, същият този, който кара патриотите да крещят за вражески хитрости, а по-здравомислещите хора — да изграждат проекти от рода на търсене на руската национална идея.
Сглобяеми къщички, мръсни стъкла на прозорците, наклонени на една страна сиви огради — всички те притежаваха онази унила сивота, която цареше в руските села напролет. Посърнали градинки — изглежда, дори морковите в тях израстваха кафеникави или белезникави, окаченото на просторите бельо беше със същата прашна окраска. Между къщурките бродеха, търсейки нещо в прахта, мършави пъстри кокошки.
Самият аз съм градски жител. Обикновено виждам такива селища от прозореца на влака, транспортиращ благополучните московчани някъде към Питер или Екатеринбург. И винаги се утешавам с това, че такива села са възможни само покрай железопътните линии, близо до големи градове, където всички младежи напускат селото веднага щом получат паспортите си. А някъде, разбира се, има истински села като в учебниците по „Роден край“. С подредени къщички, тухлени или дървени, чисти градинки, резбовани рамки на прозорците… някъде ги има. По течението на Кубан. Или в Сибир.
А тук се е получила унила сивота, особено изумителна на фона на ярката, цъфтяща природа.
Имаше и хора. На брега на реката седяха с въдици група мъже и момчета. Децата бяха съвсем малки, предучилищна възраст. Кой знае защо, веднага отбелязах това — имаше някаква възрастова пропаст. На риболов би трябвало да се съберат възрастните и юношите, а не дечица, неспособни дори да удържат въдицата в ръка.
И всички те се усмихваха. Разговаряха тихичко за нещо, разменяйки си почти едносрични фрази. До мен достигаше: „Кълве!“, „Аха!“, „Твоята!“, „Да!“. Тези хора като че ли не искаха да хабят излишни усилия за сложни думи… или вече не умееха…
Седнах срещу тях, на другия бряг. Появата ми не предизвика нито учудване, нито оживление сред рибарите. Няколко усмивки, бодри помахвания. И нищо повече.
Извадих отново цигарите си и запалих, наблюдавайки внимателно хората. Та те всичките бяха наши, от Земята. Не оттук и дори не от Кимгим.
— Не, Дима — промърморих. — Струва ми се, че това не е подходящо за ролята на нова национална идея. И много, много се надявам, че не е Аркан. Че не е Русия през две хиляди и четирийсета година…
Един от рибарите се изправи. Остави въдицата. И влезе във водата — без да се съблича или събува, дори без да навие панталоните си. Крачи почти до средата на реката, после преплува пет метра и отново тръгна по плиткото, приближавайки се към мен.
Е, поне някаква реакция!
Без да обръща внимание на стичащата се от него вода, мъжът дойде при мен и седна на тревата. Усмихна се дружелюбно. Беше доста над четирийсетте, но изглеждаше силен, здрав и напълно доволен.
— Здравей, момче.
— Здравей, дядка.
Какво е това „дядка“? Откъде ми хрумна? Заради „момчето“ ли? Но мъжът не се обиди от обръщението, а попита:
— Да ти се намира цигара?
— Защо не, намира се — отговорих в неговия тон. Протегнах му пакета. Мъжът запали една цигара и скри в мокрия джоб на ризата си още две, след като ми поиска разрешение с поглед. Аз само свих рамене.
— Ох… — възкликна мъжът, блажено изпускайки дима. — Аз се казвам Саша. Чичо Сашко.
— А аз съм Кирил. — Реших да не иронизирам. Щом е чичо, нека да е чичо.
— Отдалеч ли дойде, Кириле?
— Не. — Махнах с ръка неопределено в посока на кулата. — Не много.
— Нима се е отворил нов проход? — зарадва се мъжът. — Е, ще живнем! Ти откъде си?