— От Москва.
— А аз съм от Полтава.
Явно изчерпал с това съобщение всички теми за разговор, чичо Сашко се изтегна върху тревата, без да изпуска цигарата от зъбите си.
— И отдавна ли сте тук, чичо Сашко? — попитах.
— Ами… — Той не отговори веднага, повъртя в ръка цигарата си. — Две години. Или три. Горби кога го свалиха?
— За Горбачов ли питаш? — учудих се аз. — Президентът на СССР?
— Аха!
— Вече десет… не, какви ги говоря, петнайсет години. Аз изобщо не го помня — признах си, кой знае защо.
— Петнайсет? Охо! — възхити се Сашко. И с това приключи интересът му към броя години, изживени извън Земята. Той пъхна ръце под главата си, с удоволствие допуши цигарата и майсторски изплю угарката в посока на реката.
— Много хора ли живеят тук? — попитах.
— Сега не са малко — отговори охотно Сашко. — Отначало живях сам… е, не сам, с приятелите… После народът започна да пристига.
— А как попаднахте тук?
— Е, както попадат… — Сашко въздъхна, но не с огорчение, а сякаш по задължение. — Скарах се с един тип… голям умник се извъди! Фраснах му един, той ми отвърна. Вместо да се успокои… И реших да го проследя. Е, проследих го… Къщата му — странна, сто пъти съм минавал оттам, не я бях забелязал. Дойдох през нощта с двама приятели. Да не си помислиш нещо, само искахме да му набием канчето! Вярно, бяхме с железа… но той умееше да се бие здравата! Е, и…
Сашко замълча. Аз кимнах и не взех да уточнявам. Разбира се, трима глупаци, дори и въоръжени с арматурни железа, не могат да направят нищо на функционал, в чиито способности влиза и ръкопашният бой. Това не е като да завържеш изкуфяла старица.
А после са ги захвърлили тук…
— Как се казва този свят? — попитах.
— Нирвана — отговори Сашко охотно.
Изправих се и огледах още веднъж мизерното селище и доволните му обитатели. От една от къщурките излезе дебела червенокоса жена и извика нещо гърлено, като че ли даже нечленоразделно. Не съобразих веднага, че викаше не на руски, а на норвежки или шведски. Един от рибарите се изправи, подхвана седящото до него три– или четиригодишно детенце, качи го на врата си и тръгна към къщурката.
И, което беше забележително, изобщо не се поинтересува от съдбата на въдицата. Остави я така да си стои на брега с полюшващо се от течението влакно.
Удобно е, безспорно! Не съвсем затвор. Не съвсем психиатрия. Ярък, уютен, безопасен свят, където по някакъв каприз на природата човек е в състояние на лека еуфория. Някой там е попречил на функционал — няма нужда да се убива, няма нужда да се сплашва. Хващат го и го довеждат в Нирвана — сам не може да се измъкне оттук. За пълна хуманност тук даже бяха построили сглобяеми къщурки (бях сигурен, че чичо Сашко и приятелите му не са се погрижили за това), бяха посадили ябълки… От другата страна на реката, изглежда, имаше картофено поле. В реката плуваше риба. Наоколо се разхождаха кокошки. Какво друго трябва, за да може да се живее?
Ако нещо им трябваше, щяха да им го доставят, не се съмнявах. И разни аспирини, тетрациклини и дрехи. Сигурно даже и млечна смес за децата…
Разбрах още и защо в селището живеят или възрастни, или малки деца. Масовото заселване на Нирвана е започнало преди седем-осем години. Деца се раждат (явно еуфорията не премахваше всички желания докрай), но засега още не са успели да пораснат.
Сигурно няма да ме ругаят. Този свят е желан от функционалите.
Но защо, защо отворих проход точно дотук?
И изведнъж напълно ясно осъзнах защо. Та нали аз исках да видя бъдещето на Русия? Кой е виновен, че в моето съзнание това бъдеще е точно такова: вяли наркотизирани жители, които човъркат лениво в земята, не по-малко лениво се плодят и не се интересуват от абсолютно нищо?
Политикът ме убеждаваше да отворя проход към Аркан. Но толкова много говореше за бъдещето на Русия, че насън съм „намерил“ свят, максимално отговарящ на представите ми за това бъдеще. Ако вярвах в кристални градове и мраморни дворци, може би щеше да се намери и такъв свят.
Думите са капан. Ако си разбрал неправилно събеседника си, каквото и да правиш, каквито и усилия да полагаш, първият, неправилният смисъл си остава в подсъзнанието ти.
— Чичо Сашко, а откъде идват хората тук? — попитах.
— От горното течение на реката — уведоми ме охотно бившият полтавчанин. — Там има проход. Близо е, на половин час пеша.
— Аха. — След кратък размисъл извадих пакета и му дадох още няколко цигари. — Благодаря. Кажи, чичо Сашко, а не искаш ли да се върнеш в своята Полтава?