В селището всичко си беше като преди. Само рибарите бяха понамалели — край реката седяха петима души, които посрещнаха появата ми с добродушните усмивки на страдащи от синдрома на Даун. Потърсих с поглед познатия си, но явно чичо Сашко беше легнал да поспи след борша с пилешко. Василиса ме посъветва да дам дрехите или на него, или на непознатия ми Марек, или на жена на име Ана. Както разбрах, това бяха най-старите и най-адаптиралите се обитатели на Нирвана.
— Марек! — извиках аз. — Ана!
Никакъв отговор. Само опулените дрогирани от другата страна на реката. Въздъхнах и се заех да мина на другия бряг. Трябваше да го направя при ковачницата, но не съобразих… Е, нищо. Ще си изсушат парцалите.
Мокър и заради това — ядосан, с полепнала по маратонките кал, излязох на левия бряг. Вързопът с дрехите беше целият измокрен и катастрофално натежал. Може би ако не бях функционал, нямаше да мога да го удържа. Подарената ми от Василиса кама в кожената ножница шляпаше меко по бедрото ми. Не бе особено необходим подарък, но ми беше неудобно да го отказвам или да го изхвърлям.
— Къде мога да намеря Ана? — попитах рязко най-близкия рибар, млад и мършав младеж с нездрав, жълтеникав цвят на лицето. При разглеждане по-отблизо се оказваше, че той лови риба по много своеобразен начин — влакното на въдицата му беше без кука.
— Ана — кимна младежът. — Ана…
Очите му бяха празни, без никаква мисъл в тях. Май нямаше да имам никаква полза от него…
— Ана е там — съобщи седналият до младежа мъж — по-стар и по-здрав на вид. — Там.
Проследих неувереното движение на ръката му, намръщих се при вида на мръсните дълги нокти и кимнах:
— Благодаря.
Ана наистина беше в посочената къщурка. Вратата беше отворена. В единствената стая, доста чиста и с влажен от неотдавнашно миене под, се намираха две жени. Едната, с гръб към мен, лежеше неподвижно върху грубо дъсчено легло. Изглежда, спането върху голи дъски не й беше неудобно, макар да беше облечена само с гащички и сутиен. Втората, с басмена рокля и боса, переше в червен пластмасов леген, сложен насред стаята върху нестабилен стол от същия материал със същия цвят. Жената изглеждаше раздърпана, позахабена, но издръжлива и упорита. Гледаше цопнатата в легена риза нежно, сякаш е кутре или коте, което е взела вкъщи и сега го отмива от уличната мръсотия.
— Ана?
— Да? — Появата ми не предизвика любопитство. Навярно това е основният им проблем — липсата на любопитство.
— Василиса ги изпрати… — Хвърлих вързопа, той се пльосна на пода. Това беше или завеса, или покривка, в която бяха завити дрехите, явно секънд хенд. През мокрия плат се виждаше подметката на детска обувка.
— Добре — каза жената. — Благодаря.
Тя явно нямаше намерение да се откъсва от прането. Съдейки по изражението на лицето й, процесът даже й харесваше. И тя едва доловимо шепнеше нещо на ризата, която переше — стори ми се, че разчетох по устните й: „Ти, мила моя“…
Някакъв ужас. Представих си домакини, които нежничат с прахосмукачката, играят с тенджерите и обожават съдомиялните машини. Само малко психеделици във въздуха и домашният труд вече не е робство, а развлечение…
— А на нея какво й е? — попитах аз, когато вече се канех да излизам.
Ана погледна накриво проснатата на леглото жена. Тя се помръдна, сякаш уловила погледа й.
— Новичка е — съобщи Ана. — Спи. В началото всички много спят, много мислят.
Нещо в тази жена, дремеща на леглото, ме тревожеше. Сякаш… сякаш вече я бях срещал някъде… не така леко облечена, разбира се… по-точно — топло облечена…
Приближих се към леглото, хванах жената за рамото и внимателно я обърнах.
Девойката, която преди два дни беше хвърлила бележката на пода в кулата, ми се усмихна и каза:
— Митничарят…
От устата й се стичаше тънка струйка слюнка. Дясната й буза, с която беше лежала върху дъските, беше цялата червена.
Може би ако не ме беше познала, щях да се поколебая. Но сега — не.
— Тя ще дойде с мен — казах.
— Сега й е трудно да ходи — заяви Ана. Не протестираше, а само ме уведомяваше. Явно това беше най-силният протест, на който бяха способни жителите на Нирвана.