— Нищо, аз ще й помогна — настоях аз, докато вдигах девойката и я премятах върху рамото си. Да си функционал все пак си имаше доста плюсове. — Как се озова тук?
— Майсторът я доведе. Вчера.
— Кой майстор?
— Майсторът. — Тя явно не му знаеше името. — Майсторът ще се сърди, че сте я отвели.
— Нищо — казах. — Важното е да не се разсърдя аз. Нали? Който е по-близо, той е главният майстор.
Тя май изломоти още нещо подире ми. Но аз вече излизах от къщичката. Огледах се, чувствайки се нещо средно между превъзпиталия се Терминатор, спасяващ Сара Конър, и средновековен войник, отвличащ за три дни девойка от завоювания град.
Никой не се опита да ми отнеме симпатичната пленница. В погледите на няколко мъже проблесна естествен интерес — и това беше.
— Съвсем сте се разкиснали тук, клетници — промърморих аз и тръгнах през реката.
Все пак направих една почивка. Недалеч от кулата — можех и направо да се прибера, но все пак реших да си почина и да видя как е моят товар.
Девойката се усмихваше блажено, гледайки някъде вътре в себе си. Потупах я по бузата, чух в отговор тихо хленчене и реших засега да изчакам с разпита. Запалих цигара, радвайки се, че мога да изпитам краткотрайното удоволствие от привичната отрова, а не постоянен и безсмислен екстаз.
— Митничарят… — каза отново девойката. Като че ли се опитваше да фокусира погледа си върху мен. — Не… не ме изоставяй…
Разбрах и я потупах по дланта.
— Не се бой. Няма да те изоставя.
Тя се отпусна и погледът й веднага се разфокусира, стана глупав. Пушех, гледайки в девойката, и с учудване си мислех, че тя не предизвиква у мен никакви сексуални емоции. Абсолютно никакви — а беше доста по-красива от Василиса… даже и от моята Анка, ако трябва да съм честен. Нито загорялото младо тяло, нито скъпото дантелено бельо ме възбуждаха. Сигурно заради изцъклените й сънени очи.
А може би тя не предизвикваше емоции у мен, защото никога не се бях заглеждал по такива момичета? Това беше все едно да видиш кинозвезда или фотомодел. Много полезно за еротичните фантазии на петнайсетгодишен юноша. Но някак несериозно за възрастен човек. Такива девойки са за онези, които карат бентлита и ягуари.
Или за функционали.
С въздишка забих цигарата в меката почва, вдигнах девойката на ръце — с напълно машинално движение тя ме прегърна през шията, — и тръгнах към кулата. Така ми беше по-трудно да вървя. Но след като ме беше помолила за помощ, вече не можех да я нося на рамо като навит на руло килим.
След петнайсет минути внесох блажено усмихващата се девойка в кулата. Между другото, кулата съвсем не изглеждаше толкова очарователна, колкото ми се стори отначало — груб бял камък, а не мрамор, пак добре, че не е варовик… Затворих вратата с ритник, бутнах резето с лакът. Така, а сега какво? В Москва, в Бърза помощ, в токсикологията? Не, не си струва.
Качих се на третия етаж и решително се насочих към банята. Сложих девойката във ваната. Тя бавно се размърда, застана на колене, обхванала с ръце раменете си. Въздъхнах и казах:
— Извинявай, това… без никакви там намерения…
Тя продължаваше да се усмихва. Колко още щяха да действат психомиметиците? Трябваше да попитам Василиса…
— Без никакви намерения! — повторих аз, убеждавайки неясно кого. Свалих сутиена й, помогнах й да свали гащичките. В края на краищата, да не е първата жена, която разсъбличам? Не, не е първата… шестата. Не, петата.
А ако трябва да съм съвсем честен и да броя само доведения докрай процес — третата.
Не можеше да се каже, че тя се нуждае толкова много от хигиенни процедури. Нирвана беше почти чистичък свят, там дори и мръсотията не цапаше лесно. Но аз трябваше колкото се може по-бързо да накарам девойката да дойде на себе си.
Тя поседя три минути под струите на горещата вода. После аз, искрено съжалявайки, че имам нормална вана, а не някакво джакузи, й устроих шотландски душ: пусках за десет секунди ледена вода, после отново добавях гореща. Когато видях, че това не действа, започнах да пускам ледената вода за по двайсет секунди. Изумително развлечение, повярвайте. Особено когато навън е студено и водата от крана е наистина ледена…
След пет минути контрастният душ оказа ефект.
— П-п-престани… — промърмори девойката. — С-с-стига…
— Аха! — зарадвах се аз. — Как се казваш?
Тя вдигна мокрото си и вече не толкова омиротворено лице.