— Да, бе. Затова тълпа млади идиоти изтезаваше старицата и прислугата на хотела. Дори едно дете. А после нападнаха и мен… — Направих пауза, но Настя не пропусна да я запълни:
— Илан жива ли е?
— Девойката? Бившият функционал-лекар? — Понякога съобразявам доста бързо. — После ще задаваш въпроси. Сега е твой ред да отговаряш.
— Защо пък да го правя? — заинати се изведнъж Настя.
— Може би защото съм функционал? — Хванах лъжицата от масата и грижливо я завързах на възел. Заболяха ме пръстите, но възелът се получи добре.
— Виж го ти какъв Шерлок Холмс — изсумтя Настя.
— Тогава може би ще отговориш от благодарност? — попитах. — За това, че седиш тук и пиеш чай, а не пускаш слюнки във възхитителната компания на дрогираните?
Тя се изчерви.
— Благодаря… аз наистина…
— Разказвай — наредих аз.
Настя се колебаеше. После тръсна глава — „да става каквото ще“. И изстреля:
— Аз съм от съпротивата.
— Отдавна ли?
— От пет години.
— Охо! — учудих се аз. Изглежда, тя говореше истината. — Ходила си в кръжок „Млада съпротива“?
— Аз спасих Илан. Тя се беше скарала със своите… общо взето, дойде в нашия свят. Преследваха я. Аз й помогнах да се скрие… и тя ми разказа всичко.
— Значи не си се запознала случайно с добрия човек Миша — изрекох бавно. — А по задача на съпротивата.
— Това не ви засяга! — отново се озъби Настя.
— Добре, добре… — казах аз успокоително. — Както кажеш. Разкажи ми тогава за този функционал, срещу който се сражавахте, вие храбри и добри девойки.
— Напразно иронизирате — каза Настя. — При нас има и младежи, и девойки. И аз… не ви смятам за лош. Много ми е мъчно, че са ви нападнали… че нещата се извъртяха така. — Тя изведнъж се усмихна и неочаквано добави: — Вие сте много симпатичен.
Аз се обърках. И изсумтях:
— Не мога да се сравнявам с Миша… Слушай, карай на „ти“. Не съм много по-голям от теб.
— Още повече след това, което се случи вчера… — усмихна се Настя. Нейната обърканост отмина. Навярно след като забеляза, че я харесвам.
Винаги е така! Достатъчно е девойката да разбере, че се харесва на младежа, и веднага започва кокетничене и самомнение.
— За мое голямо съжаление, не се случи нищо — въздъхнах. — Освен студен душ. Е, на „ти“ ли сме?
— Както искаш.
— Настя, аз съм функционал само от три дни. Разбира се, много неща не са ми ясни. И никой не ме е питал дали искам да съм функционал или не. Но засега не виждам нито една причина, поради която една симпатична млада девойка да трябва да воюва срещу функционалите.
— Ние воюваме срещу властта на функционалите.
— Чук-чук! — Наведох се над масата и почуках Настя по главата. Тя така се обърка, че дори не се отдръпна. — Има ли някой вкъщи? Няма никой… За каква власт говориш?
— Във всички светове вие поддържате контакти с местния елит и работите за него! — изстреля тя. — Ползвате се от блага, недостъпни за обикновените хора. Имате тайна полиция. Скривате истината за възможността за пътуване между световете.
Свих рамене:
— Какво да кажа, чудовищни престъпления. И кое му е престъпното на общуването с местния елит? Нима функционалите приемат закони? Оказват натиск върху правителствата?
— Не знам — отговори честно Настя. — Но вие сте се сраснали с властта…
— Всички на света са се сраснали с властта. Поетите възхваляват управляващите, бизнесмените лобират за удобни закони. Какво общо имаме ние тук? Ние си имаме свой живот. Принудени сме да се подчиняваме на местните власти, а не те на нас. Прислужваме, да.
— Именно! Служите на властта, а не на народа!
— А как си представяш функционалите да прислужват на народа? Един функционал се пада на стотици хиляди души. Може ли функционалът-лекар да приеме за един ден… е, дори и хиляда болни? Или аз — да пропусна през кулата на плажа десет хиляди, желаещи да се попекат?
— Защо не? — попита предизвикателно Настя. — Отвори вратите — и нека ходят…
— Не, няма да се получи. Аз съм длъжен да разговарям лично с всеки. Да проверя дали не пренася нещо контрабандно. При всички случаи ще ми отнеме поне по минута на човек.
— Защо реши така?
— Чувствам го — отговорих. — Ами… просто знание в чист вид. Настя, не мога просто така да отворя всички врати на кулата. Не бива така. Няма да сработи. Човекът трябва да влезе. Аз затварям вратата. Разговаряме. Пускам го в другия свят. Никой функционал не би могъл да обслужи всички желаещи. Както не могат всички да се качат на самолета и да отлетят до морето за почивните дни — няма достатъчно самолети, гориво, летища. Така и аз си имам свои възможности. А майсторът-бръснар например? Казват, че прави такива възхитителни прически… хората не могат да си откъснат погледите. Но също — двама, трима, петима на ден…