Постоях няколко минути, гледайки рафтовете. Представих си колко ще е уютно да седна тук в някоя студена зимна вечер, да разпаля огъня в камината, да отворя книга и да почета бавно, поглеждайки от време на време към неприятната, кишава Москва. И още — да пуша лула. Непременно лула. А на масичката ще има чаша горещ чай с лимон. Може би още и чаша хубав стар коняк, от която дори да не пия, а да вдъхвам от аромата между глътките чай и отново да се потапям в книгата…
Въздъхнах — не със съжаление за недосегаемата мечта, а с предвкусване на момента, в който мечтата ще стане реалност. Така ще бъде. Непременно. Та аз съм функционал. Аз съм митничар по рождение…
И все пак защо станах именно митничар? Защо не съм майстор-търговец, който си има магазин, препълнен с компютри, телевизори и друга техника? В това би имало някаква последователност…
Свих рамене и слязох на втория етаж. Ако започна да ровя около всеки въпрос, наистина може да наизмисля световни заговори. А аз не искам! По дяволите всички! Политиците, съпротивата, полицаите. Ако последната врата се отвори към безжизнен свят, това само ще ме зарадва. Нека например в него Луната е паднала на Земята и около кулата кипят морета от лава и изригват вулкани. Или някакво страховито избухване на слънцето е унищожило целия живот и кулата стои сред хълмове от скърцащ пясък, над които духа азотен вятър. А няма да е зле и ако Земята не се върти. Какви ли не катаклизми могат да направят цялата планета невъзможна за живот и никому ненужна! Ще разперя ръце пред политика Дима, ще пратя по-надалеч Илан и Настя и ще заживея за свое удоволствие.
С тази мисъл свалих болтовете от последния прозорец.
В първия миг ми се стори, че кулата е в гората. Клоните на дърветата се люлееха пред самия прозорец. Някаква нахална малка птичка ме наблюдаваше през стъклото — гледай ти, значи животните виждат кулата. Тук беше зелено, слънчево, цареше лято — обикновено живо лято, не ярките като в книга цветове на Нирвана, не тропическо великолепие — обикновено московско лято, спокойно и сдържано.
А после видях през дърветата върха на кулата в Останкино.
Все пак обитаем свят. Един от „петорката“? Земя четири, пет или шест? Или все пак заветният Аркан, светът, където е както при нас, но малко по-късно?
Или все пак това е митичната Земя-1? Ако Настя беше погледнала през прозореца, щеше да се наложи да я изблъсквам насила от кулата…
Ще се наложи да проверя.
Сякаш опитвайки се да отложа този момент, обиколих всички останали прозорци. Най-много ме интересуваше Земя-17. Ако изведнъж Котя беше размислил и се беше върнал? Сам или с бегълката — не е важно.
Но брегът беше пуст, в лъчите на слънцето проблясваше само една празна бирена бутилка. Неудобно е така. Ще трябва да направя уборка там.
Само че ще се заема по-късно с това. Както и да уговарях себе си, беше ми безумно интересно каква печалба се е паднала на последния лотариен билет.
18
И безразсъдството си има своето очарование. Да излезеш от къщи за хляб и да отидеш в друг град. Сутринта да се запознаеш с девойка, а вечерта да се ожениш. Непременно да отвориш вратата на тъмна стая, от която се чуват подозрителни звуци. Да влезеш в клетката на хипопотама и да го потупаш по дебелия задник. Да отидеш в Тайланд и да правиш секс без презерватив. Да приемеш предложение от тайнствен непознат и да се подпишеш с кръв на празен лист хартия. Общо взето да се хвърлиш в приключенията напред с главата е много примамливо.
Особено ако си на двайсет години и все още не си попадал в истински приключения.
Истинското приключение изисква безразсъдство. О, от колко увлекателни приключения би се лишило човечеството, ако на хората им се кажеше първо да помислят малко и да се подготвят! Полярните експедиции не биха съхранявали керосин в споени с олово бидони и не биха разчитали на понита в качеството им на транспорт, изобретателите на криле биха скачали първо от плевни, а едва след това от Айфеловата кула, абонатите на електронна поща не биха отваряли файлове с тема „nice game“ и не биха помагали на нигерийски принцове да получат наследство от два милиарда долара. Общо взето, не биха се случили множество събития: забавни, тъжни и най-често — трагични.
Защото истинското приключение изисква жертви.
Само преди месец незабавно бих излязъл от кулата в новия свят. И изобщо не биха ме смутили времето, аборигените и абсолютното непознаване на местните реалии.
Но се бях променил. Откакто останах сам срещу целия свят, бях започнал първо да мисля. Не много дълго, но все пак — да мисля.