Излязох от кулата в „своята“ Москва, хванах си такси и отидох в един супермаркет. Дебелата пачка банкноти изискваше да се поиздокарам. Попаднах на много изгодна разпродажба на летни дрехи и купих нещо средно между дълги шорти и къси панталони, риза и поло, яке с качулка и свалящи се ръкави, кепе и удобни сандали. Поясних, че отивам на юг, след което в любопитните погледи на продавачите се появи тъгата на хора, чиято отпуска току-що е свършила.
Когато се прибрах, закачих на колана си подарената от Василиса кама. Едва ли щеше да ми дотрябва оръжие. А и аз самият в момента бях по-страшен от пистолет! Но безлюдната зеленина зад прозореца, през която нахално стърчеше върхът на телевизионната кула, в съчетание с тропическото облекло, изискваше съответния реквизит: мачете, корков шлем, пушка за слонове. Камата стана достъпен и достоен компромис. Като запас храна взех един шоколад и шише коняк. Едва ли щяха да възникнат проблеми с водата. Лекарствата, изглежда, по принцип ми бяха станали излишни. Щом организмът ми за една нощ кара пукнатите ребра да зарастват, моментално неутрализира психеделиците и не страда от махмурлук, то диарията или настинката не са страшни за мен.
После взех подарената ми от Феликс разпечатка, прелистих я, като изучих особено внимателно световете, в които съществува човешка цивилизация.
И едва след това слязох долу и излязох в… Е, навярно, като се има предвид кулата в Останкино, засега можех да наричам този свят Москва-2.
Кой знае защо, първото, което ми направи впечатление, беше росната трева. Краката ми веднага подгизнаха, но това беше приятно усещане, напомняше с нещо за тичането бос около вилата ни в детските ми години. Беше топло, но не горещо. Въздухът бе чист, сладък, съвсем не градски. Цвърченето на птичките звънтеше в ушите ми — не граченето на врани или глъчката на врабчета, а пеенето на някакви птици, чиито имена не знаех.
Но все пак местността не беше толкова безжизнена, колкото ми се беше сторило в началото. Сред дърветата се виеше пътечка — много грижливо направена, означена с камъни на завоите. Тя се изкачваше на едно хълмче, заобикаляше кулата ми и отново изчезваше в гората. Всъщност това не беше гора, а по-скоро голям парк. Възникна въпросът накъде да вървя. Тръгнах по пътечката… към телевизионната кула.
Между другото, моята собствена кула също се беше преобразила в този свят. Бе станала тухлена, като до метър и половина над земята беше облицована с кафяви плочки. Някъде на равнището на третия етаж минаваше още една ивица плочки, този път с барелефи. Поотдалечих се от кулата, за да ги разгледам по-добре, и тръгнах в кръг около нея.
Барелефите приличаха най-вече на съветска пропагандна скулптура от сталински времена. На всеки от тях беше изобразен човек с щастливо изражение на лицето, зает с някакъв обществено-полезен труд. Работник, майсторящ нещо на струг, селянин, държащ сноп класове в протегнатите си ръце, лекарка, преглеждаща пациент със стетоскоп, футболист, ритащ топка, старец, пишещ на дъска формули (когато се загледах, дори разпознах сакраменталното E=Mc2). Дори децата на един от барелефите бяха заети не с пускането на самолетчета, а с чистенето на клетка със зайци.
Ако се изхожда от факта, че във всеки свят външният вид на кулата съответства на околната обстановка, се получаваше доста любопитна картина. Може би това не беше Аркан с неговите „плюс трийсет и пет години“? Може би беше непознат по-рано свят, където времето изоставаше с петдесет години.
Ще видим.
Тръгнах по пътеката. Пътят вървеше леко под наклон, ходенето по меката почва беше приятно и удобно. Радваше ме още, че този път не изпитвах никакви неуместни възторзи. Обичайното удоволствие от разходката в гората при хубаво време.
Ех, ако в моята Москва имаше такова лято и такива живи, незамърсени паркове!
Вървях някъде около четвърт час и бях изминал около километър и половина, когато чух весели гласове пред мен. Ето го и дългоочаквания контакт с аборигените.
Леко забавих крачка, придадох на лицето, си колкото се може по-невинно и отпуснато изражение и се заслушах. През дърветата засега не се виждаше никой — или звукът се разпространяваше добре във въздуха, или бях започнал да чувам по-добре.
Това беше песен. По-точно казано — песничка. Славна песничка, която пееха не много правилно, но от сърце звънки детски гласове: