Разбира се, песните биват различни, а песничките — още повече. За поредния юбилей на столицата текстописците какво ли не биха съчинили срещу парите на кметството. Но тук са забелязваха две странности.
Първо, пееха напълно искрено. От сърце. Прочувствено. Така пееха пионерите в старите детски филми, готвейки се за акция по предаване на вторични суровини.
Второ, и това вече беше абсолютно необяснимо, песента беше ритмична! Римувана! Ясно чувах това, макар че думите не се вместваха в никакъв ритъм и нямаха никакви рими.
Едва когато видях певците (песента тъкмо беше завършила и бе започнала бодра разногласна глъчка, доста органично преплитаща се с птичето чуруликане), разбрах какъв е номерът.
Те не пееха на руски. Способностите на функционал ми позволяваха да разбирам чуждия език като роден, но не осигуряваха поетичен превод.
А че не пееха на руски… Трудно би могло да се очаква друго от десетина чернокожи момчета и момичета. Бяха може би между осем– и дванайсетгодишни, момчетата носеха шорти, момичетата — шорти и потничета, всички бяха без обувки. При нас дори и на село не се ходи толкова безгрижно без обувки — бързо ще се натъкнеш на ръждиви пирони или счупени бутилки. Някои бяха по-светли, други — черни до виолетово, но несъмнено всички деца бяха чистокръвни негри.
Децата бяха съпроводени от девойка, също чернокожа, с пухкави издадени напред устни, облечена с лека басмена рокля на цветчета, каквато очакваш да видиш върху девойка от глухо руско село. Тя държеше в ръка букет цветя — много официален, четири червени рози в целофан.
Застинах като закован.
Що за свят беше това? Заселена с негри Русия? О, каква неочаквана и радикална национална идея!
Девойката ме видя и дружелюбно ми помаха.
След което възкликна:
— Деца! Раз, два, три!
Децата престанаха да викат и да се въртят в кръг. Това беше някакъв много хитър начин за придвижване — девойката вървеше по пътеката, а децата се носеха в кръг, като обезумели планети, стремящи се да се откъснат от орбита, но все пак се придвижваха в приблизително една и съща посока. Сега обаче се скупчиха в горе-долу неподвижна група и с белозъби усмивки завикаха разногласно:
— Травейте!
— Здравейте!
— Здрасти!
— Сравейте!
И дори:
— Расти!
Най-малкото момиче не в съзвучие, но затова пък по-чисто, изписука:
— Привет!
Направих малко изкуствена усмивка и възкликнах:
— Привет! Здравейте!
Явно ритуалът на запознанството беше изпълнен и децата веднага се разлетяха в различни посоки. Девойката остана на място — явно ме изчакваше. Приближих се към нея.
— Здравейте! — изрече негърката на чист руски, макар и с акцент. — Нали не ви пречим? С нашата глъчка?
— Не, не, няма проблем — запротестирах аз. — Деца! Как може децата да пречат, много обичам децата!
— Ох, това не са деца, това са изроди. — Девойката картинно избърса от челото си несъществуваща пот и се засмя. — Маша. Мариана Сейласи.
— Кирил.
— Те са от Бряг на слоновата кост — каза Мариана, леко приглушено. — Вече седмица, откакто са дошли.
— А! — Съобразих, че според девойката трябва да съм разбрал нещо. — Ясно! Е, и как им се струва Москва?
— Във възторг са, естествено. Сега пеехме с тях песничка за Москва. Знаете ли френски?
— Това френски ли беше? — учудих се аз. — Е, разбирам нещичко. „На всичките ми приятели, на всичките ми приятели!“. Хубава песничка.
Мариана кимна. Погледна накриво подопечните си.
— Трябва да тръгваме. Довиждане, Кириле! Деца, раз, два, три!
— Товиждане!
— Довеждане!
— Довиждане!
— Дозвиждане!
И само най-малкото момиченце отново се открои, изрече ясно:
— Чао!