Танцьорите, жонгльорите и певците, дошли за Лавровия празник, вече са започнали. Ео зърва Лоран и Кийран и им подвиква. Седнали са заедно с още много народ на дълга маса в „Наквасената глътка“, кръчма, в която най-старият от нашия клан, Дъртия изкормвач, провежда заседания и разправя приказки на пияниците. Днес е припаднал на масата. Язък. Много ми се искаше да ме види как най-сетне съм спечелил Лавър за нас.
На нашите празненства, на които яденето стига колкото всеки да лапне по една хапка, всички се отдават на пиене и танци. Лоран ми налива кана пиячка още преди да съм седнал. Той все гледа да напие другите, та да им заплете смешни панделки в косите. Прави място на Ео да седне до жена му Дио - сестра й. Двете са близначки по външност, макар и не по рождение.
Лоран обича Ео, както я обича брат й Лиъм, но зная, че някога бе увлечен по нея също както по Дио. Даже когато жена ми навърши четиринайсет, подгъна коляно пред нея. Но пък не беше само той - половината момци сториха същото. Няма за какво да се тръшкам. Тя направи своя недвусмислен избор.
Децата на Кийран се скупчват около него. Жена му го целува по устата, моята го целува по челото и разрошва рижата му коса. След като цял ден са събирали коприна от паягъсеници в Паяжинотъкачницата, не знам как съпругите ни успяват да изглеждат тъй прелестни. Аз съм се родил красавец, с ъгловато и слабо лице, но мините си взеха своето и ме промениха. Висок съм и още раста. Косата ми все още е с цвета на стара кръв, ирисите ми все още са ръждивочервени, както очите на Октавия ау Лун са златни. Кожата ми е изопната и бяла, ала целият съм в белези - рани, изгаряния. Няма да мине много време и ще изглеждам корав като Даго или скапан като чичо Нарол.
Ала жените - не знаем как го правят, поне аз не знам. Прекрасни и жизнени въпреки Паяжинотъкачницата, въпреки че раждат деца. Носят поли на волани до под коленете и блузи в половин дузина оттенъци на червеното. Друг цвят - никога. Винаги в червено. Те са сърцето на клановете. А колко по-красиви са, накичени с вносните панделки, ленти и дантели от Лавровите сандъци!
Докосвам Сиглите по ръцете ми - на пипане са като кост. Груб Червен кръг със стрела и пресечени щрихи. Съвсем на място са. На ръцете на Ео - не. Косата и очите й може да са нашите, но все едно е някоя от Златочелките, които гледаме по холоКутията. Заслужава да е от тях. После я виждам как здраво перва Лоран по главата, когато той гаврътва халба от мамината оризова пиячка. Бог, ако той подрежда мозайката, я е поставил точно където трябва. Усмихвам се. Но щом поглеждам зад нея, усмивката ми помръква. Над подскачащите танцьори, сред десетките развихрени поли, тропащи обувки и пляскащи ръце, на студената висока бесилка самотно се люлее скелет. Другите не го забелязват. За мен той е сянка, която ми напомня за участта на баща ми.
Въпреки че сме копачи, не ни е позволено да погребваме своите мъртъвци. Още един от Законите на Обществото. Баща ми се люля два месеца, преди да срежат въжето, да свалят скелета му и да смелят костите му на прах. Бях шестгодишен, но първия ден се опитах да го смъкна долу. Чичо ми ме спря. Намразих го, защото не ми даваше да припаря до тялото на баща ми. По-късно пак го намразих, защото открих, че е слабак -баща ми бе умрял за нещо, а чичо Нарол си живуркаше, поркаше и си пропиляваше живота.
- Той е луд, ще видиш някой ден. Луд, с бляскав ум и благороден, Нарол е най-добрият от братята ми - каза веднъж баща ми.
А сега е само последният.
През ум не ми бе минавало, че баща ми ще изтанцува Танца на дявола, както казват старците на това да увиснеш на бесилото. Той бе човек на словото и на мира. Но вярваше в свободата, искаше да имаме свои собствени закони. Мечтите му бяха неговите оръжия. Заветът му е Бунтът на танцьорите - той угасна, когато баща ми увисна на ешафода. Девет души едновременно се впуснаха в Танца на дявола, ритаха и се мятаха, докато най-накрая татко остана сам.
Не беше кой знае какъв бунт - те си мислеха, че мирният протест ще убеди Обществото да увеличи хранителните дажби, и затова изтанцуваха Жътварския танц пред гравиАсансьорите и извадиха части от сондите, та да не могат да работят. Маневрата не успя. Само с Лавър можеш да получиш повече храна.
Когато часът удря единайсет, чичо ми сяда с цитрата си. Оглежда ме гадничко, поркан като кретен по Коледа. Не си разменяме думи, макар и той да има блага дума за Ео, а тя - за него. Всички обичат Ео.