Поглеждам кесийката в ръцете на Касий. Хваща ме параноя. Какво има вътре?
- Отвори я - казвам.
- Не. Тая е луда като Виолетова - смее се Касий. - Няма нужда да ни заразява. - Ала затъква кесийката в ботуша си. Иска ми се да му кресна да я отвори, но се усмихвам, все едно няма от какво да се тревожа.
- На нея нещо й има. Не приличаше на човек - подхвърлям нехайно.
- Приличаше на някой от нашите прегладнели вълци. - Касий замахва с йонМеча. Въздухът изпищява. - Поне се сдобихме с тези двата. Сега мога да те науча да се дуелираш както трябва. Тези пробиват и дуроБроня. Опасна работа са.
Чакала знае за мен. При тази мисъл се разтрепервам. Онова, което отбелязва Рок, е още по-гадно.
- Забелязахте ли как тракаше косата й? - пита той с пребледняло лице. - В плитките й бяха заплетени зъби.
Трябва да се подготвим за среща с армията на Чакала. Това означава да сплотя войската си и да елиминирам витаещите заплахи. Налага се остатъците от Дом Диана във Великата гора да бъдат унищожени. Имам нужда и от Дом Церера. Изпращам Касий заедно с Виещите и десетина конници да унищожат остатъка от Диана. Останалите от моята армия и робите отвеждам обратно в нашата крепост, за да се подготвя за Чакала. Още не съм съставил план, но ако той надигне глава, ще съм готов за него.
- След преспиването вътре в умрелите коне нашите Виещи сигурно ще ги прогонят от Великата гора със смрадта си! - смее се Касий, когато пришпорва коня си до главната колон и той потегля. - Ще насъскам Гоблина по тях и ще се върна още преди да си си легнал.
Севро не иска да тръгне без мен. Той не разбира защо Касий има нужда от помощта му, за да помете остатъка от Диана. Казвам му истината.
- Касий има в ботуша си кесия, онази, която му даде Лайлат. Трябва да я откраднеш.
В очите му няма осъждане. Дори и сега. Има моменти, когато се питам с какво ли съм заслужил такава вярност, а после и други, когато се старая да не предизвиквам късмета си, като оглеждам зъбите на харизания кон.
Същата нощ, докато Касий обсажда Диана във Великата гора, остатъкът от моята армия пирува зад нашите високи планински стени на Крепостта Марс. Централната кула е чиста, на площада цари веселба. Дори и на робите се дава от козето печено с мащерка и еленско, напръскано със зехтин. Аз следя за всичко. Робите забиват поглед в земята от срам, когато минавам, дори и Пакс. Виещият вълк на челото му е сломил гордостта му. Единствено Такт ме поглежда в очите. Тъмномедената му кожа е като тази на Куин, но очите му ми напомнят очите на пъклена пепелянка.
Той ми намига.
След победата ми над Пакс моите висшеПодборни,като че най-сетне окончателно признаха водачеството ми, дори и Антоония. Това ми напомня как се държаха с мен на улицата, след като Мики ме извая. Тук аз съм Златният. Аз съм властта. За първи път се чувствам така, откакто осъдих Тит на смърт.Скоро Фичнър ще слезе, ще вземе ръката на Прим от камъка и ще ми я връчи, и всичко ще е наред.
Рок, Куин, Лея, а сега и Полукс се хранят с мен. Дори и Викс и Касандра, които обикновено сядат с Антония, дойдоха да ми честитят победата. Те се смеят и ме тупат по рамото. Ципио, играчката на Антония, брои многобройните роби. Самата Антония не идва при мен, но кимва със златокосата си глава в знак на одобрение. Чудеса наистина се случват.
Аз съм Прим. Имам пет златни чертички. Скоро Фичнър Ще дойде да ми окаже почестите. Сутринта Дом Церера ще падне. Те наброяват по-малко от една трета от нас. С тяхното жито - храна за армията ми, и крепостта им - база за операции, ще притежавам силата на четири Дома. Ще пометем каквото е останало на север, а после ще се спуснем на юг още преди да е паднал първият сняг. И тогава ще се изправя лице в лице с Чакала.
Рок идва и застава до мен. Наблюдаваме пира.
- Мислех си да целуна Лея - казва ми той изведнъж. Виждам я да се смее с няколко средноПодборни край един от огньовете. Подстригала се е късо, удостоява ни с поглед и кокетно свежда глава, когато Рок я поглежда продължително в очите. Той също се изчервява и извръща поглед.
- Мислех, че не я харесваш. Тя върви подире ти като кученце - усмихвам се аз.
- Ами да. Отначало не ме интересуваше, защото си мислех, че се е вкопчила в мен, както човек се вкопчва в... спасителен сал, за да не потъне. Но... тя порасна...
Поглеждам го и се разсмивам. Не мога да спра да се смея.
Приличаме на руси вълци. По-жилави сме, откакто когато постъпихме в Института. По-мръсни. Косите ни са дълги.
Имаме белези. Аз - повече от другите. Като че съм ра ши висимост от червеното месо. Един от кътниците ми е ри щ Ала се смея. Смея се, докато кътникът ми вече не ицм Забравил съм, че сме хора, хлапета, които се влюбват. '