- Е, не пропилявай първата целувка. Това е единство^ ми съвет.
Предлагам му да я заведе на някое специално мяст някое място, което има значение за него или за тях. A i IS дох Ео при моята сонда - Лоран и Барлоу се майтапеха с Tí Машината беше изключена, в тунел с вентилация, та не се ложи да обличаме пържилници, само трябваше да внимава за пъклени пепелянки. И все пак тя се изпоти от вълнение. Косата лепнеше по лицето й, по тила й. Вкопчи се в кит мг ми страшно здраво и я пусна едва когато разбра, че съм пои Когато я целунах.
Ухилвам се и плясвам Рок по дупето за късмет. Чичо Нарол твърди, че традицията била такава. Мен ме шляпна с плоската страна на Секача. Мисля, че лъжеше.
През нощта сънувам Ео. Рядко, като спя, не я сънувам. Двуетажните легла във високата кула на крепостта са празни, Рок, Лея, Касий, Севро, Виещите ги няма. Всичките ми приятели ги няма освен Куин. Аз съм Прим, ала се чувствам тъй самотен. Огънят пращи. Подухва студен есенен вятър. Той стене като вятъра в изоставените тунели в мината и ми напомня жена ми.
Ео. Липсва ми топлината й в леглото до мен. Липсва ми шията й. Липсват ми целувките по нежната й кожа, ароматът на косата й, вкусът на устата й, докато шепне колко ме обича.
После чувам стъпки и образът й се стопява.
Лея нахлува през вратата на спалното и говори като обезумяла. Почти не я разбирам. Изправям се, извисявам се над нея и полагам длан на рамото й, за да я успокоя. Невъзможно. Изпод късо подстриганата й коса в мен се втренчват полудели очи.
- Рок! - ридае тя. - Рок падна в скален процеп! Счупи си краката! Не мога да стигна до него!
Хуквам след нея толкова бързо, че дори не си вземам наметалото или Секача. Крепостта спи, само стражите са будни.Изхвърчаме през портата и забравяме конете. Изкрещявам на един от стражите да дойде и да ми помогне. Не поглеждам дали идва. Лея тича напред и ме води надолу в долчинката, а после нагоре по северните хълмове към планинското дере, където запалихме първите си огньове като племе. Мъглата е гъста,нощта- - тъмна. И аз разбирам какъв тъпак съм.
Това е клопка.
Спирам да следвам Лея. Не й го казвам. Не зная дали ще дойдат иззад гърба ми, затова се мятам по корем, изпълзявам в един дол и се изгубвам в мъглата. Покривам се с папрати. Сега ги чувам. Дрънчене на мечове. Стъпки и звуци от шокови пики. Псувни. Колко са? Лея, обезумяла, ме вика по име. Тя вече не е сама. Извела ме е при тях. Чувам изгърбения Викс. Подушвам аромата на цветята на Касандра. Тя вечно натрива кожата си с тях, за да прикрие телесната си миризма.
Гласовете си подвикват един на друг в мъглата. Знаят, че съм разкрил клопката им. Как да се върна при моята армия? Не смея да помръдна. Колко ли са? Търсят ме. Ако побягна, дали ще успея да се измъкна? Или ще свърша, набоден на меч? Имам два ножа в ботушите. Това е то. Изваждам ги.
- О, Жътвар! - провиква се Антония от мъглата. Тя е някъде над мен. - Безстрашни водачо? Ох, Жътвар! Няма нужда да се криеш, миличък. Не ти се сърдим, че ни командваш, все едно си ни цар! Не сме достатъчно възмутени, че да забием ножове в очите ти. Не, никак! Миличък?
Подвикват присмехулно и се опитват да предизвикат моята суетност. Никога не съм бил кой знае колко суетен, ала те не могат да го разберат. Един ботуш стъпва близо до главата ми. Зелени очи се взират в мрака. Мисля, че ме виждат. Не ме виждат. НощОптика. Някой и е дал нощОптика. Чувам Викс и Касандра. Антония се ядосва.
- Жътвар, ако не излезеш да си играем, ще има последици! - Тя въздъхва. - Какви последици ли питаш? Ами да клъцна гърлото на малката Лея до кокала! - Чувам скимтене когато дръпват Лея за косата. - Любовницата на Рок...
Не излизам. По дяволите! Не излизам. Животът ми само мой. Той принадлежи на Ео, на моето семейство. Не мога да го захвърля - нито заради гордостта си, нито заради нито за да избегна болката от загубата на още един приятел.Рок ли са хванали?
Челюстите ме заболяват. Стискам зъби. Кътникът пищи. Антония няма да го направи.
Не може.
- Последен шанс, миличък мой. Не? - Чува се звук от ра рязване на плът, последван от гъргорене и тупването на тил на земята. - Жалко.
Надавам безмълвен писък, когато виждам медБот да лети в нощната мъгла. Въпреки цялата власт в ръцете ми и цялата сила в тялото ми аз съм безсилен да спра това, да спра тях.
Не помръдвам чак до ранната утрин, когато съм сигурен, че са си тръгнали. МедБотовете не са отнесли трупа на Лея. Прокторите са го оставили, за да узная, че е умряла, да не тая надежди, че е оцеляла някак. Копелета! Тялото й е крехко в смъртта. Като птиче, изпаднало от гнездото. Струпвам грамада от камъни около нея. Висока е, но няма да прогони вълците.