- Съгласен съм с Касий - нарушавам мълчанието си аз.
- Нищо чудно! - Севро рязко, внезапно става да си върви. Питам го къде отива. - Очевидно нямаш нужда от мен. Приеми всичките съвети, които можеш да поемеш.
- Севро.
- Ще претърся деретата. Пак. Обзалагам се, че Белона не би го направил. Ще си измърля безценните коленца. - И той се покланя подигравателно на Касий, а после излиза.
Куин, Касий и аз оставаме в щаба, докато Касий избърборва с прозявка, че трябвало да поспи, преди зората да се пукне след шест часа. С Куин оставаме сами. Косата й е отрязана късо, накълцана, въпреки че бретонът се спуска чак до тесните й очи. Тя се отпуска по момчешки на стола си и започва да си чопли ноктите.
- За какво си мислиш? - пита ме.
- За Рок... и за Лея. - Чувам наум гъргоренето. С него отекват и всички звуци на смъртта. Изпукването на врата на Ео. Мълчанието на Юлиан, докато трепереше, облян в собствената си кръв. Аз съм Жътваря и смъртта е моята сянка.
- Това ли е всичко?
- Мисля, че е редно да поспим - отговарям.
Куин мълчаливо ме изпраща с поглед.
33.ИЗВИНЕНИЯ
Касий ме буди посред нощ.
- Севро намери Рок - казва той тихо. - Много е зле. Ела.
- Къде?
- На север. Не могат да го преместят.
Излизаме в галоп от замъка под лъчите на двете луни. Ранен зимен сняг танцува на вихрушки из въздуха. Когато поемаме на север покрай река Метас, откъм калта се чува засмукващо жвакане. Няма никакви други звуци, освен бълбукането на водата и шумът на вятъра сред дърветата. Докато избърсвам съня от очите си, поглеждам към Касий. Той е взел йонМечовете ни и внезапно в стомаха ми зейва яма, когато разбирам кое какво е. Касий не знае къде е Рок. Ала знае нещо друго.
Знае какво съм направил аз.
Това е клопка, от която не мога да избягам. Сигурно в живота има такива моменти. Все едно се взираш в земята, докато падаш отвисоко. Да виждаш края си, не значи, че можеш да го избегнеш, поправиш, предотвратиш.
Яздим още двайсет минути.
- Не беше изненадващо - неочаквано проговаря Касий,
-Кое?
- От повече от година знаех, че Юлиан е обречен да умре,Снегът безшумно пада, докато шляпаме заедно в калта. Разгорещеният кон мърда между краката ми. Крачка по крачка през калта. - На изпита се издъни. Никога не е бил от най-умните не точно както те го искаха. О, той беше мил и усещаше емоциите - можеше да усети тъга или гняв от километър. Но емпатията е качество на низшите Цветове.
Нищо не казвам.
- Има вражди, които са неизменни, Дароу. Кучетата и котките. Ледът и огънят. Август и Белона. Моето семейство и семейството на АрхиГубернатора.
Очите на Касий са втренчени напред дори и когато конят му се препъва, а дъхът му замъглява въздуха.
- Та въпреки онова, което предвещаваше новината, Юлиан се развълнува, когато получи писмото, че е приет, подпечатани с личния печат на АрхиГубернатора. И на мен, и на другите ми братя ни се струваше, че тук има нещо нередно. Никога не съм смятал, че Юлиан е от онези, които ще се класират. Обичах го, всичките ми братя и братовчеди го обичаха - но ти се срещна с него. О, ти се срещна с него - не беше с най-острия ум, но и най-тъпият не беше; нямаше да е в последния един процент. Не беше нужно да го бракуват. Но името му беше Белона. Име, омразно за нашия враг. И затова той приложи бюрокрация, използва титлата си и надлежно предоставената му власт, за да убие едно мило момче. Да откажеш на покана от Института е незаконно. А и той беше в такъв възторг, и ние - майка ми и баща ми, братята и сестрите ми, братовчедите и близките ни - така се надявахме за него. Той тренираше толкова усърдно... - Тонът му зазвучава подигравателно. - Но най-накрая нахраниха вълците с Юлиан. Или е редно да кажа вълка?
Той спира коня си и впива в мен изгарящ поглед.
-Как разбра? - питам, загледан напред в тъмната вода. Снежинки се разтварят в черната повърхност. Планините само засенчени могили в далечината. Реката ромоли. Не слизам от коня.
-Че си свършил мръсната работа на Август? - засмива се Касий презрително. - Аз ти се доверявах, Дароу. И затова нямаше нужда да гледам онова, което ми изпрати Чакала. Но когато Севро се опита да ми го открадне, докато спях във Великата гора, разбрах, че има нещо. - Той забелязва реакцията ми. - Какво? Мислеше си, че си другаруваш с тъпаци?
- Понякога. Да.
- Е, тази вечер го гледах.
Холо. Покрай Рок и Лея бях забравил за пратката. И по-добре. По-добре да му се бях доверил и да не бях пращал Севро да я открадне. Може би тогава той щеше да я изхвърли. Може би щеше да е по-различно.