- Какво си гледал? - питам.
- Холо, на което ти убиваш Юлиан, братко.
- Чакала се е сдобил с холо - изсумтявам. - Значи неговият Проктор му го е дал. Сигурно това означава, че играта е нагласена. Предполагам, за теб няма значение, че Чакала е синът на АрхиГубернатора и те манипулира, за да се отърве от мен.
Той трепва.
- Не знаеше, че Чакала му е син, а? Сигурно си щял да го познаеш, ако го видиш, и затова е пратил Лайлат.
- Нямаше да го позная. Никога не съм се срещал с отрочето на това копеле. Преди Института той ги криеше от нас. А семейството ми ме държеше настрана от него след... - Гласът му притихва, а погледът му се потапя в далечен спомен.
- Ние можем да го победим заедно, Касий. Не бива да се разделяме...
-... защото си убил брат ми? - Той се изплюва. - Няма ние, копеле! Слез от кръвогадния си кон.
Слизам и Касий ми хвърля единия от йонМечовете. Стоя срещу приятеля си в калта. Няма кой да ни гледа освен гарваните и луните. И Прокторите. Моят Секач е на седлото той поне е извит, ала е безполезен срещу йонМеч. Касий ще убие.
- Нямах избор - казвам му. - Дано го знаеш.
- Ще гниеш в ада, копеле манипулативно! - крясва той.Ти ми позволи да те наричам брат?!
- А какво би очаквал от мен? Да оставя Юлиан да ме убие при Посвещението? Ти би ли го направил?
„ Това го кара да се вцепени.
- Заради начина, по който си го убил. - Касий се умълчава. - Ние идваме принцове и се предполага, че тази школа щ ни научи да бъдем зверове. Но ти си дошъл звяр.
Смея се тъжно.
- А какъв беше ти, като разпори Тит?
- Не бях като теб! - крещи.
- Аз ти позволих да го убиеш, Касий, та Домът да забрави, че дузина момчета се изпикаха обилно и продължително върху лицето ти. Така че не се отнасяй с мен като е някакво изчадие.
- Ти си изчадие! - ехидно заявява той.
- Ох, затваряй си проклетия плювалник и да се свършва! Лицемер!
Дуелът не е продължителен. Тренирам с него от месеци. Той цял живот е разигравал дуели. Ударите на остриетата отекват отвъд течащата река. Пада сняг. Калта лепне и жвака. Задъхваме се. Парата от дъха ни се кълби. Бронята ми потраква, докато остриетата дрънчат и стържат. Аз съм по-бърз от него, движа се по-плавно. Почти уцелвам бедрото му, но той познава механиката на тази игра. С леко движение на китките отбива оръжието ми настрана, пристъпва напред и забива йонМеча си през бронята в корема ми. Той би трябвало веднага да обгори раната и унищожи нервите и да ме остави увреден,ала жив, но Касий е изключил йонния заряд и затова усещам единствено ужасно стягане, когато чуждият метал се плъзва в тялото ми, и как топлината избликва навън.
Забравям да дишам. После изпъшквам. Тялото ми потреперва. Прегръща меча. Усещам мириса от шията на Касий. Той е близо. Толкова близо, както когато придърпа главата ми и ме нарече „брат“. Косата му е мазна.
Достойнството ме напуска и заскимтявам като куче.
Пулсиращата болка разцъфва - започва като натиск, метал, изпълващ стомаха ми, и се превръща в мъчителен ужас. Треперя, за да си поема дъх, ловя въздуха с уста. Не мога да дишам. Сякаш имам черна дупка в червата. Падам назад със стон. Боли. Това е едно. А сега е друго - ужас и страх. Тялото ми знае, че така свършва животът. После мечът излиза и започват мъките. Касий ме оставя, окървавен и подсмърчащ, н калта. Всичко, което съм аз, изчезва и ставам роб на тялото си. Заплаквам.
Отново се превръщам в дете. Сгушвам се около раната. О, Господи, ужасно е! Не разбирам болката. Тя ме поглъща. Не съм мъж - дете съм. Нека по-скоро умра. Потъвам в студената, тъй студена кал. Треперя и ридая. Не мога да се сдържа. Тялото ми действа само. Предава ме. Металът е пробил вътрешностите ми.
Кръвта ми изтича. С нея изтичат и надеждите на Танцьора, саможертвата на баща ми, мечтата на Ео. Не мога да мисля за тях. Калта е черна и студена. Толкова боли! Ео... Мъчно ми е за нея. Мъчно ми е за дома. Какъв беше вторият й подарък? Така и не разбрах. Сестра й така и не ми каза. Сега познавам болката. Никой не заслужава това. Никой! Нека пак бъда роб, нека видя Ео, нека умра. Само не това!
ЧАСТ IV
ЖЪТВАР
Стариците от Ликос казват, че когато човек го ухапе
пъклена пепелянка, трябва цялата отрова да се изсмуче
от раната, защото е проклета. Когато аз бях ухапан,
обзалагам се, че чичо Нарол нарочно е оставил
малко вътре.
34.
СЕВЕРНИТЕ ГОРИ
АГОНИЯ.