И клаустрофобия.
Аз съм болен и ранен.
Болката е в сънищата.
Тя е в тъмното. Дълбоко в корема ми.
Събуждам се и изпищявам - нежна длан покрива устата ми. Съзирам някого.
Ео? Прошепвам името й и протягам ръка нагоре. Калната ми длан оцапва лицето й. Ангелското й лице. Дошла е да ме отведе в долината. Косата й е станала златна. Винаги съм мислел, че тя би могла да е Златна. Цветовете й са златни криле. На ръцете й няма Червени Сигли. Взела ги е смъртта.
Изпотявам се въпреки прииждащите дъждове и снегове. Нещо ме е подслонило. Потрепервам. Стисвам алената си превръзка за глава. По косата ми е полепнала кал. Ео я отмива. Нежно гали челото ми. Обичам я. Нещо вътре в мен кърви. Чувам Ео да си приказва сама, да приказва на някого. Не съм говорил отдавна. Имам ли време изобщо? В долината ли съм? Мъгла. Небе и огромно дърво.
Треперя и се потя. Изгний в ада, Касий! Аз бях твой приятел. Може и да съм убил брат ти, ала нямах избор. Ти, нагла шлака! Мразя го. Мразя Август. Виждам ги как заедно очакват Ео на бесилката. Подиграват ми се. Присмиват ми се. Мразя Антония. Мразя Фичнър. Мразя Тит. Мразя. Мразя. Изгарям, полудявам, потя се. Мразя Чакала. Прокторите. Мразя. Мразя себе си за всичко сторено от мен. Всичко, сторено от мен. За какво? За да спечеля една игра заради някого, ко то никога няма да узнае за нищо, което върша. Ео е мъртва Няма изгледи някога да се върне и да види всичко, което съм сторил за нея.
Мъртва.
После се пробуждам. Болката е там, във вътрешностите ми. Тя ме пронизва. Но вече не се потя. Треската е минала и сърдитите червени линии на инфекцията са избледнели.Намирам се в пещера. На педя от мен гори малък огън и лежи спяща девойка. Покрита е с кожи. Тя кротко вдишва задимения въздух. Косата й е разрошена и златна. Тя не е Ео. Мустанга е.
Заплаквам безмълвно. Искам Ео. Защо не мога да я имам? Защо не мога да я върна към живот със силата на волята си? Искам Ео. Не искам това момиче до мен. Това боли още по-силно от раната. Никога не ще мога да поправя случилото се с Ео. Дори не бих могъл да командвам армията си. Не бих могъл да спечеля. Не бих могъл да победя Касий, да не споменаваме Чакала. Аз бях най-добрият Пъклолаз тук съм нищо. Светът е твърде голям и студен. Аз - твърде малък. Светът е забравил Ео. Той вече е забравил саможертвата й. Нищо не е останало.
Пак заспивам.
Когато се пробуждам, Мустанга седи до огъня. Знае, че съм буден, но ме оставя да се преструвам. Лежа със затворени очи и я слушам как тананика. Знам тази песен. Тази песен чувам в сънищата си. Ехото от смъртта на моята любов. Песента, изпята онази, която наричат Персефона. Тананика я Ауреат - ехо от мечтата на Ео.
Разридавам се. Ако някога съм чувствал, че има Бог, то е сега, докато слушам жалните акорди. Жена ми е мъртва, ала сто от нея е останало.
На другата сутрин заговарям Мустанга.
Откъде си чула тази песен? - питам, без да се надигам. По холото - отговаря тя и се изчервява. - Едно момиченце я пееше. Успокоява.
- Тъжна е.
- Като повечето неща.
Изминали са четири седмици, разказва ми Мустанга. Касий е Прим. Зимата е дошла. Церера вече не е под обсада. Войници на Юпитер идват понякога в гората. Чуват се звуци от битка между двете суперсили на Севера - Юпитер и Марс. Юпитер на запад, Марс на изток. Откакто реката е замръзнала, те могат да я прекосяват и да се нападат един друг. Нашите мишелови са се надигнали от зимните си дерета. Нощем вият гладни вълци. Гарвани долитат от юг и се събират на ята. Но Мустанга знае много малко и аз губя търпение.
- Да те поддържам жив малко ме разсейваше - напомня ми тя. Знамето й лежи под одеяло до краката ми. Тя е последната от Дом Минерва. Все още свободна. И не ме е поробила.
- Робите са тъпи - казва ми. - А ти вече за нищо не ставаш. Защо да те правя и тъп?
Минават дни, преди да проходя. Питам се къде ли са сега ония бързаци медБотовете. Грижат се за някой, симпатичен на Прокторите, без съмнение. Аз спечелих титлата Прим, а те така и не ми я дадоха. Сега зная защо Чакала ще победи. Те се отървават от конкуренцията му.
През следващите седмици Мустанга дебне с мен из горите. Вдървено си пробивам път през дебелия сняг, ала силата ми се завръща. Тя го отдава на лекарството, което намерила да лежи на видно място под един храст. Там го е сложил приятелски настроен Проктор. Когато зърваме елена, спираме.Опъвам лъка, но не мога да изтегля тетивата до ухото си. Раната боли Мустанга ме наблюдава. Пробвам пак. Дълбока вътрешна болка. Пускам стрелата да лети. За вечеря ядем остатъци от за Вкусът му е странен и от него получавам спазми. Сега постоянно имам спазми. И заради водата също. Нямаме в какво я преварим. Нямаме йод. Само сняг и едно поточе, от което пием. Понякога не можем да запалим огън.