- Трябваше да убиеш Касий или да го пратиш някъде дал че - заявява Мустанга.
- Бих предположил, че си по-благородна - отвръщам, д като дера хванатия от нас заек.
- Обичам да побеждавам. Семейна черта. А понякога и мамата влиза в правилата - усмихва се тя. - Всеки път, когато си върнеш знамето, получаваш чертичка за заслуги. Затова ма няколко пъти уредих то да бъде отмъквано от други от Дом Диана. После препусках нататък да си го върна. За една седмица се издигнах до Прим.
- Мошеничество. И все пак твоята армия те обичаше - отбелязвам.
- Мен всички ме обичат. Яж си сега проклетия заек. Кльощав си като мъртвец!
Зимата застудява. Живеем вдън северните гори, далече на север от Церера и на северозапад от бившите ми владения. Всс още не съм видял нито един войник на Марс. Не зная какво да правя, ако видя.
- Крих се от всички, освен от теб - обяснява Мустанга. -Това ме крепи жива и във форма.
- Какъв ти е планът? - питам.
Тя се засмива на себе си.
- Да съм жива и във форма.
- Справяш се по-добре от мен.
- В какъв смисъл?
Никой от твоя Дом не би те предал.
Защото не управлявах като теб - казва тя. - Трябва да си припомниш, че хората не обичат да ги командват. Можеш да се държиш с приятелите си като със слуги и те ще те харесват, по кажеш ли им, че са слуги, ще те убият! Във всеки случай ти твърде много наблягаш на йерархията и страха.
- Аз ли?
- Че кой друг? Бих го забелязала от километър! Ти се вълнуваше единствено от своята мисия, каквато и да е тя. Ти си като пусната стрела с много тъжна сянка. Още при първата пи среща разбрах, че би ми прерязал гърлото, за да получиш онова, което искаш, каквото и да е то. - Тя изчаква. - А какво искаш, между другото?
- Да победя.
- Ох, моля ти се! Не си толкова елементарен.
- А ти познаваш ли ме? - Мазнината от заека капе със съскане в огъня.
- Знам, че насън плачеш за момиче на име Ео. Сестра? Или момиче, което си обичал? Много съмнително на Цвят име. Като твоето.
- Аз съм селяндур от далечна планета. Не ти ли казаха?
- Нищо не биха ми казали. Не излизам много. - Тя махва с ръка. - Както и да е, няма значение. Има значение само това, че никой ти няма доверие, защото очевидно се интересуваш повече от своята цел, отколкото от тях.
- А ти си друга работа?
- О, съвсем друга, сър Жътвар. Аз обичам хората повече от теб. Ти си вълкът, който вие и хапе. Аз - мустангът, който те близва по ръката. Хората знаят, че с мен може да се работи. С теб? По дяволите, „убий или ще те убият“!
Права е.
Когато имах племе, се справях както трябва. Накарах всички момчета и всички момичета да ме заобичат. Накарах ги да си заработват прехраната. Научих ги как се убива коза, едно знаех как се прави. Дадох им огън, все едно аз съм създал кибрита. Споделях с тях тайна - че ние имаме храна, а Тит не. Те виждаха в мен своя баща. Спомням си го - личеше си в погледите им. Докато Тит беше жив, аз бях символ на доброто и надеждата. А после, когато умря... аз се превърнах в него.
- Понякога забравям, че целта на Института е да ме научи на разни неща - признавам пред Мустанга.
Трябва да се изуча по-добре от тях, не просто да ги победя. Ето как ще помогна на Червените. Аз съм момче. Глупав съм. Но ако се науча как се става водач, мога да бъда нещо повече от агент на Синовете на Арес. Мога да дам бъдеще на своите хора. Това искаше Ео.
Вълците сега са изгладнели. Вият в нощта. Щом с Мустанга убием някое животно, понякога се налага да ги подплашваме, за да си отидат. Но когато по здрач убиваме елен карибу, една глутница се спуска от северните земи. Излизат измежду дърветата като тъмни привидения. Сенки. Най-големият с едър колкото мен. Козината му е бяла. Козината на останалите е сива, вече не е черна. Тези вълци сменят козината си със сезона. Гледам как ни обкръжават. Всеки се движи със своя собствена ловкост, ала и като част от глутницата.
- Ето така трябва да се борим - прошепвам на Мустанга, докато следим приближаването на вълците.
- Да поговорим по-късно за това, може ли?
Поваляме водача на глутницата с три стрели. Останалите побягват. С Мустанга се залавяме да одерем едрия бял звяр. Щом пъхва ножа си под козината, тя поглежда нагоре. Носът й е почервенял от студа.
- Робите не са част от глутницата и затова не можем да се борим като тях. Не че има значение. И вълците не постъпват както трябва. Твърде вярно следват водача си. Отрежеш ли главата, тялото отстъпва.
- Значи отговорът е в автономията - казвам.
- Може би. - Тя прехапва устна.
По-късно същата вечер дообяснява:
- Това е като ръката. - Седнала е уютно наблизо, кракът й докосва моя. Толкова близо, че по гръбнака ми полазва тръпка на вина. Карибуто се пече и изпълва пещерата с хубав, гъст аромат. Навън бушува виелица, а вълчата кожа се суши над огъня. - Дай ръка. Кой ти е най-ловкият пръст?