- Те всички са ловки в различни неща.
- Не се инати.
Казвам й, че е палецът ми. Тя ме кара да се опитам да захвана пръчка само с палеца си. Лесно я измъква от хватката ми. После ме кара да я хвана без палеца, само с останалите пръсти. С едно извъртане пръчката се освобождава.
- Представи си, че твоят палец са членовете на Дома ти. Пръстите са всички пленени от вас роби. Прим, или водачът, е мозъкът. Всичко върви почти кръвогадно безупречно. Нали така?
Този път не може да изтръгне пръчката от хватката ми. Оставям я и я питам какво иска да каже.
- Сега се опитай да направиш нещо повече от това просто да отвлечеш знамето. Движи си палеца обратно на часовниковата стрелка, а пръстите - по часовниковата стрелка, без средния.
Правя го. Тя се втренчва в ръцете ми и се смее невярващо.
- Магаре!
Съсипах демонстрацията й. Пъклолазите са сръчни в ръцете. Гледам я, когато и тя се опитва да го повтори. Много ясно, че не успява. Разбирам.
- Ръката е като Обществото - казвам.
Такава е структурата на армиите в Института. Йерархията е подходяща за прости задачи. Някои пръсти са по-важни от други. Някои са по-способни в определени неща. Всички пръсти се контролират от висшето командване, от мозъка. Мозъкът контролира ефикасно. Той кара палеца и пръстите да действат заедно. Но контролът, налаган от отделния мозък е ограничен. Представи си всеки от пръстите да имаше собствен мозък, който взаимодейства с главния мозък. Пръстите се подчиняват, но функционират независимо. На какво би била способна ръката тогава? На какво би била способна една армия? Въртя пръчката из пръстите си и описвам сложни движения. Точно така.
Докато обяснява, тя задържа погледа си върху очите ми, пръстите й проследяват линиите на дланта ми. Зная, че иска да откликна на нейното докосване, но аз принуждавам мислите си да се вглъбят в други неща.
Тази нейна идея не влиза в урока на Прокторите.
Техният урок е за еволюцията от анархия към ред. 3а контрола. За системното натрупване на власт, структурата на тази власт, а после - на запазването им. Това е модел, който показва, че Управлението на Йерархиите е най-доброто, Обществото е краят на еволюцията, единственият отговор. Мустанга току-що отшлака това правило или поне показа ограниченията му.
Ако можех да спечеля доброволната преданост на робите, създадената армия изобщо нямаше да прилича на Обществото. Щеше да е по-добра. Все едно, ако Червените от Ликос смятаха, че действително могат да спечелят Лавъра, щяха да са безкрайно по-производителни. Или ако Претор на борда на звездния си крайцер можеше да използва не само собствената си гениалност, но и тази на екипажа му от Сини.
Стратегията на Мустанга е мечтата на Ео.
Сякаш ме разтърсва електрошок.
- Защо не го изпробва с пленените от теб роби?
Не откликвам на докосването й и тя отдръпва ръката си от моята -Опитах.
После млъква за цяла нощ, а на другата сутрин започва да кашля.
През следващите няколко дни Мустанга боледува. Чувам течност да клокочи в белия й дроб и й давам бульон, сварен от костен мозък, вълче месо и листа в намерен от мен шлем. Изглежда, тя умира. Не зная какво да правя. Имаме много малко храна и затова излизам на лов. Но дивечът е оскъден, а вълците са гладни. Плячката е избягала от тази гора и оцеляваме, като се храним с дребни зайци. Мога само да я топля и да се моля откъм облаците да се спусне медБот. Прокторите знаят къде сме. Те винаги знаят къде сме.
Следващата седмица откривам човешки следи сред гората. Две дири една до друга. Проследявам ги до изоставен бивак с надеждата да имат храна, която мога да открадна. Там попадам на животински кости и недогорели въглени. Няма следи от коне обаче. Значи сигурно не са разузнавачи. Клетвонрестъпници, Посрамени, нарушили обета си след поробването им. Сега има много такива...
Вървя цял час по дирите им през гората и започвам да се тревожа. Те завиват обратно и водят към познато място - към нашата пещера. Когато се връщам, вече се е мръкнало. Чувам смях откъм дома, който деля с Мустанга. Усещам тънката стрела в пръстите си, когато я зареждам на лъка. Трябва да коленича, за да си поема въздух. Раната ме боли. Задъхвам се. Но не мога да им отпусна повече време. Не и ако са хванали Мустанга.
Те не ме виждат, когато заставам досами крайчеца на замръзналата кожа от карибу и заледения сняг, пазещ пещерата ни от стихии и погледи. Вътре огънят пука. През отдушниците, които с Мустанга майсторихме цял един ден, се процежда дим. Две момчета са седнали едно до друго, ядат остатъци от месото ни и пият водата ни.