Те са мръсни и дрипави. Косите им приличат на мазни плевели. Кожата им е изцапана и с черни точки. Някога са били красавци, убеден съм. Единият е седнал на гърди на е Мустанга. Момичето, спасило живота ми, лежи със запушена уста, разсъблечено по долни дрехи и трепери от студ. На вра на едното от момчетата има рана от ухапване и тя кърви. ; възнамеряват да я накарат да си плати за тази рана. Ножове -нажежават на огъня до червено. Едното момче очевидно се наслаждава на нейната голота. Протяга се да докосне кожата и сякаш тя е играчка, предназначена да му доставя удоволствие.
Мислите ми са първични, вълчи. Връхлита ме ужасяващо чувство, чувство, което не знаех, че храня към това момиче. Не и досега. Нужно ми е време да се успокоя и ръцете ми да спрат да треперят. Неговата ръка се плъзва по вътрешната страна на бедрото й.
Прострелвам първото момче в капачката на коляното. Второто прострелвам, когато посяга за нож. Лошо се целя. Улучвам го в рамото вместо в окото. Хлътвам в заслона, стиснал ножа си за дране, готов да довърша момчетата, докато вият от болка. Нещо в мен - човечността - се е изключило и едва когато виждам очите на Мустанга, се спирам.
- Дароу... - казва кротко тя.
Дори и когато трепери, е красива - дребничкото момиче с живата усмивка, което ме върна към живота. Душата със светналия поглед, която пази жива песента на Ео. Треперя от ярост. Ако се бях върнал десет минути по-късно, тази нощ можеше да ме сломи завинаги. Не мога да понеса още една смърт. Особено смъртта на Мустанга.
- Дароу, остави ги да живеят - проговаря тя отново, прошепва ми го, както Ео би ми прошепнала, че ме обича. Това ме ранява чак до дълбините на душата ми. Не мога да понеса мученето на гласа й, преизпълнилия ме гняв.
Устните ми са се сковали. Лицето ми е вцепенено, не съумявам да се освободя от овладялата го гримаса на ярост. Извличам двете момчета навън за косите и ги ритам, докато Мустанга идва. Оставям ги да стенат в снега и се връщам, за да й помогна да се облече. Усещам я съвсем крехка, докато увивам кльощавите й рамене с животински кожи.
- Ножът или снегът? - пита тя момчетата, когато вече е облечена. Държи в треперещите си ръце ножовете, нажежени на огъня. Кашля. Зная какво си мисли. Пусни ги да си тръгнат и те ще ни убият, докато спим. Никой от тях няма да умре от раните си. Ако беше така, медБотовете щяха да дойдат. Или може би няма да дойдат за Клетвопрестъпници.
Те избират снега.
Радвам се. Мустанга не искаше да пусне в действие ножа.
Връзваме ги за едно дърво в края на гората и запалваме сигнален огън, та някой Дом да ги намери. Мустанга настоя да дойде, като през цялото време кашляше, сякаш се безпокоеше, че няма да я послушам. И беше права да си го мисли.
През нощта, след като Мустанга заспива, ставам, за да се върна и да убия Клетвопрестъпниците. Ако Юпитер или Марс ги открият, то те ще изпеят къде сме и ще ни пленят.
- Недей, Дароу - промълвява тя, щом дръпвам кожата от карибу. Обръщам се. Лицето й наднича сред одеялата ни.
- Ако останат живи, ще трябва да се преместим - отвръщам. - А ти вече си болна. Ще умреш.
Тук ни е топло. Имаме подслон.
- Тогава сутринта ще се преместим - обещава тя. - По-издръжлива съм, отколкото изглеждам.
Понякога това е вярно. Но този път - не.
Сутринта се будя и откривам, че през нощта се е сгушила в мен, за да се топли. Тялото й е тъй крехко. То трепери като листец на вятъра. Усещам аромата на косата й. Тя диша Солени дири са засъхнали по лицето й. Искам Ео. Иска ми се това да бе нейната коса, нейната топлина. Но не отблъсквам Мустанга. Когато я прегръщам, усещам болка, ала тя идва от миналото, не от Мустанга. Тя е нещо ново, нещо, вдъхващо надежда. Като пролет за моята тежка зима.
Когато утрото настъпва, се преместваме по-навътре в гората и правим заслон с навес от повалени дървета в утъпкания сняг до една скала. Така и не разбираме какво се е случило нито с Клетвопрестъпниците, нито с нашата пещера.
Мустанга едва заспива заради тежката кашлица. Когато унася, сгушена в мен, аз я целувам по тила леко-леко, та да не се събуди - въпреки че тайно ми се ще да се събуди само за да знае, че съм тук. Кожата й е гореща. Затананиквам песента на Персефона.
- Така и не успях да запомня думите - пошепва ми тя. Тази вечер главата й е полегнала в скута ми. - Иска ми се да ги знаех!
Не съм пял, откакто съм напуснал Ликос. Гласът ми е груб и продран. Думите на песента бавно идват на езика ми.