Не вием и не крещим, когато ние единайсетимата хукваме през обезлистената гора към трудещите се роби. Четирима висшеПодборни на коне следят работата. Единият е Ципио, Ускоряваме ход. Все по-бързо се приближаваме по фланга през голите дървета. Те не ни виждат. Разпръсваме се. Надпреварваме се един с друг кой ще нанесе първия удар.
Печеля аз.
Подскачам пет метра над земята при ниското грави, изхвърчам от гората като обладан от демон и удрям Ципио по рамото със затъпен меч. Той пада от седлото. Конете цвилят. Мустанга поваля още един висшеПодборен с копието си. Моята войска се втурва напред, безмълвна и прикрита под бели и сиви сенки. Още двама от моите Клетвопрестъпници скачат върху конете на висшеПодборни и халосват ездачите с тояги и затъпени брадви. Заповядал съм да не се убива. Приключваме за четири секунди. Конете нямат представа къде са се дянали ездачите им. Моята войска прехвърча покрай тях и връхлита върху робите, разчистващи моста от повалените дънери. Половината дори не ни чуват, докато Мустанга превръща шестимата от тях в роби на Минерва и им заповядва да ни помогнат да освободим останалите. Тогава се разнасят крясъци и робите на 'ape обръщат брадвите си срещу моята войска.
Тези от Минерва разпознават Мустанга и тя ги освобождава, като премахва знака на Марс. Все едно приливът се обръща. Шестима роби са наши. Те нападат останалите роби па Марс и ги приковават към земята, а Мустанга притичва и им слага своя знак. Осем - чрез същия процес. Десет. Единайсет и тогава един-единствен ни създава неприятности. И той е наградата. Пакс. Без броня, слава богу. Дошъл е тук да се труди, ала въпреки това са нужни седмина от нас, за да го повалят на земята. Той реве и крещи името си. Скачам върху него и забивам юмрук в лицето му. Плюя и се смея, докато се трупаме отгоре му и накрая дванайсет от нас притискат към земята генетичното чудовище. Мустанга го освобождава от знака на Марс и ревът му преминава в смях, толкова висок и пронизи-телен, че звучи като момичешки.
- Свободаааа! - изревава той, скача и търси кого да осакати. - Дароу ау Андромеда! - кресва ми, готов да смачка лицето ми, ала Мустанга му изкрещява да мирува.
- Той е на наша страна! - обяснява тя.
- Вярно ли? - пита Пакс и усмивка разцепва грамадното му лице. - Ама че новина! - И той ме награбва в мечешка прегръдка. - Свободаааа, братя... и сестри! Сладка свобода! - Зарязваме Ципио и останалите висшеПодборни да пъшкат на земята.
Димни сигнали се издигат над Фобос и Деймос, когато хукваме през гористата долина към планините джуджета на север, преди конниците от Марс да успеят да заобиколят блокирания мост и да ни нападнат. Караулът е видял всичко. И сигурно са изпаднали в ужас. Всичко стана за по-малко от минута. Пакс не спира да се смее като момиче.
Внезапното изтощаване на техните редици ще предизвика смут в Дом Марс. Но ми е нужно повече. Имам нужда те да заменят представата си за мен - несъвършения водач с и, за нещо свръхестествено, което са неспособни да проумеят.Трябва да бъда като Чакала - безименен свръхчовек.
Същата нощ се изплъзвам по снега на север от крепостта на Марс. Ездачи патрулират из долината. Тревата заглушава нощем тропота на копитата им. Чувам как дрънчат сбр им в мрака. Не ги виждам. Моята вълча наметка е бяла като падащия сняг. Вдигнал съм главата и приличам на пазител от по-студените кръгове на ада. Скалата е по-стръмна, отколкото си я спомням. Едва не падам, докато се катеря по снежния вертикал. Стигам до стената на крепостта. По бастионите плам факли. Вятърът раздухва пламъците. Мустанга трябва да е 4 около, за да запали огъня.
Свалям наметката си и я сгъвам на кълбо. Кожата ми е намазана с въглен. Пъхам металните щипци във фугите мел камъните. Все едно отново се качвам на сондата си, само дето съм по-силен и не съм облечен с пържилник. Лесна работа Пегасът се удря в гърдите ми, докато се набирам нагоре. Дори не съм се задъхал, когато шест минути по-късно се изкатервам до върха.
Пръстите ми се вкопчват в камъка точно под бастионите, Увисвам и се ослушвам към минаващия страж. Робиня е, разбира се. И не е глупава. Тя ме вижда как се прехвърлям пре t бастиона и опира копие в гърлото ми. Показвам пръстена си на Марс, той проблясва и допирам пръст до устните си.
- Защо да не извикам? - пита тя. Някога е била от Минерва.
- Казаха ли ти да пазиш стената от врагове? Да, убеден съм. Но аз съм от Дом Марс. Пръстенът го потвърждава. Значи не мога да бъда враг, нали?
Тя се мръщи.
- Прим ми каза да пазя стените от натрапници и да ги убивам или да извикам...