Също както когато заложихме капана за Дом Марс, предната нощ се промъкваме близо, доколкото ни стиска, и се заравяме в дълбокия сняг. Двамата с Мустанга отново сме в двойка и се гушим един в друг под снега. Такт се опитва да привлече км партньорка Милия, но тя го праща да ходи да се шлака.
От нормална гледна точка аз се опитвах да ти направя услуга - измърморва той на Милия, докато се мушка под смрадливата мишница на Пакс. - Каквато си хубавица - като брадавицата на гаргойл, кога друг път ще имаш шанса да се натискаш с такива като мен? Неблагодарна свиня!
Мустанга и останалите момичета изсумтяват присмехулно. После нощната тишина и студът на откритата ледена равнина забиват зъби в нас и замлъкваме.
Идва утрото. Двамата с Мустанга треперим, сгушени един в друг, а прясно натрупалият сняг заплашва да провали плана ни и да ни зарови още по-дълбоко сред равнината. Но вятърът се трае и снежинките не ни погребват твърде надълбоко, докато се въртят из въздуха. Аз се събуждам пръв, макар да не помръдвам. И скоро след като прогонвам с прозявка и последната следа от съня, моята армия се буди органично - всеки ученик, като се събужда, разбутва с мрънкане другия и накрая се образува змия от подсмърчащи и кашлящи Златни, заровени заедно в плитък тунел под снежната повърхност. Не ги виждам, ала чувам как се будят въпреки воя на виелицата.
През нощта дебелите ми наметки са се заледили. Ръцете на Мустанга са пъхнати под моите кожи и топлят страната ми. Дъхът й пари врата ми. Когато се размърдвам, тя се прозява и се отдръпва мъничко, докато се изпъва като котка под снега. Снегът между нас става рохкав.
- Кръвогаден ад, каква мизерия! - мрънка Дакс, спътникът на Милия. Не го виждам в нашия снежен тунел.
Мустанга ме сръчква. Едва различаваме Такт, свит под мишницата на Пакс. Двамата мъже се гушкат като влюбени и щом заледените им клепачи се отварят, отскачат един от друг.
- Питам се кой ли е Ромео - прошепва Мустанга с простинало гърло.
Изкисквам се и издълбавам дупка в покрива на нашия панел, за да видя, че моята банда от двайсет и четирима души е сама сред равнината, ако не броим ранноутринните конни разузнавачи в далечината. Няма да ни създадат пробие Вятърът вее откъм северната част на реката и забива зъб лицето ми.
- Готов ли си за това? — пита ме ухилена Мустанга, когато си прибирам главата в нашия заслон. - Или ти е много студено?
- В езерото, когато за пръв път те надхитрих, беше по студено - усмихвам се аз. - Ех, стари времена!
- Всичко това бе част от големия ми план да спечеля доверието ти, мънико. - Тя се усмихва дяволито. Вижда тревогата в очите ми, затова ме стисва за бедрото и се приближава, та другите да не чуят. - Мислиш ли, че щях да клеча с теб тук и снега, ако можеше да стане провал с тоя план? Нямаше. Обаче ми се смръзват костите, а вятърът утихва, тъй че да вървим, Жътварю.
Отброявам предстартово и ставаме, около нас снегът co рони, вятърът брули лицата ни и притичваме стотината метра до стените през равнината. Всичките двайсет и четирима. Отново безмълвни. Вятърът духа на пристъпи. Носим по среда та дългата греда, прилепени до нея, също като през нощта, когато тя споделяше тунела с нас. Тежка е, но сме двайсет и четирима, а родителите на Пакс са му дали такива гени, че, кърваво проклятие, той може да събаря на земята коне! Задъхваме се. Краката ни горят. Скърцаме със зъби, докато дървото тежи на раменете ни в дълбокия сняг. Напредваме с мъка. Откъм стената се разнася вик. Самотен, глух зов, който отеква в скованото зимно утро. Още викове. И още. Лай. Смут. Край нас просвистява стрела. Тъй тихо и злокобно е. После - още една. Изумително как е притихнал светът, докато стрелите летят и носят смърт. Вятърът отново е замрял. Слънцето наднича иззад струпаните облаци и ни окъпва утринна топлина.
Вече сме до стената. Зад каменното укрепление и от кулите ехтят все по-надалече викове. Сигнален рог. Кучешки лай. От парапетите полита сняг, когато стрелците се навеждат над каменните зъбци. Една стрела трепери, забита в дървото до ръката ми. Някой пада - кърваво проклятие, като че е Дакс. Поосле Пакс изревава думата и той, Такт и още петима от най-силните ни бойци награбват дългата греда, която издялахме от дънер, и набиват върха й с всичка сила в стената. Задържат я под ъгъл. Реват под товара й. До върха на стената остават още пет метра, но аз вече търча нагоре по тънката наклонена греда. Пакс грухти като глиган и натиска под ъгъл, обратно на тежестта. Крещи, реве. Мустанга ме следва по петите, после и Милия. Подхлъзвам се и едва се удържам. Чувството ми за равновесие и ръцете ми на Пъклолаз ме задържат и дращя по чворестата дървесина. Заметнати в нашите кожи, приличаме на катерици, не на вълци. Една стрела се забива със свистене в наметката ми. Вече се опирам в стената на върха на клатещата се греда. Пакс и момчетата му гърлено реват от напрежението. Мустанга пристига. Подлагам шепи. Тя стъпва с един крак в тях, мятам я нагоре. Прелита последните пет метра до зъбците. Мечът й замахва и тя надава вой като зъл дух. После и Милия излита по същия начин от ръцете ми и въжето, което е завързала на кръста си, увисва във въздуха. Тя го закотвя горе и аз изкатервам по него последните пет метра. Дървената греда се трясва в земята зад гърба ми. Вадя меча. Надига се врява. Хванахме Дом Церера неподготвени. Никога враг не се е изкачвал на зъбците им. А ние сме трима - крещим и сечем. Изпълват ме гняв и възбуда, и аз се впускам в своя танц.