- И за мен е изключителна чест, от името на АрхиГубернатора на Марс Нерон ау Август, да поднеса Лавър за производителност и отлична месечна работа, победоносна сила на духа и покорство, жертвоготовност и...
Връчват Лавъра на Гама.
Не на нас.
4 Подаръкът
Докато сандъците, украсени с лавров венец, се спускат надолу към Гама, аз си мисля колко хитро е измислено всичко това. Те няма да ни позволят да спечелим Лавър. Не им пука, че сметките не излизат. Не им пука, че младите крещят и протестират, а старците каканижат все същите захабени мъдрости. Просто демонстрират властта си. Властта е тяхна, те решават кой е победителят. Игра на заслуги, спечелена по рождение. Тя крепи йерархията. Кара ни да се стараем, но никога да не заговорничим.
Ала въпреки разочарованието някаква част от нас не обвинява Обществото. Обвиняваме Гама, които получават подаръците. Сигурно само за толкова му стига на човек омразата. И когато вижда ребрата на децата му да се броят през ризата, а съседите му да си тъпчат търбусите с месни яхнии и сладкиши със захар, му е трудно да мрази другиго, а не тях. Мислиш си, че те ще ти дадат и на теб. Ама не дават.
Чичо вдига рамене насреща ми, а другите са почервенели от яд. Лоран като че всеки момент ще се нахвърли върху Тенекетата или Гама. Но Ео не ме оставя да кипна. Не оставя кокалчетата ми да побелеят, докато стискам юмруци, побеснял. Тя познава буйния ми нрав по-добре и от майка ми и знае как да уталожи яростта още преди да се е разгоряла. Майка ми кротко се усмихва, щом вижда как Ео ме хваща за ръката. Колко обича тя жена ми!
- Танцувай с мен - прошепва Ео. Тя подвиква да засвирят цитри и да задумкат барабани. Газ пикае, няма съмнение. Тя мрази Обществото повече и от мен. Но точно затова обичам жена си.
Скоро еква пъргава свирня на цитри и старците започват да пляскат по масите. Полите на волани се развяват. Крака потропват и се извъртат. Грабвам жена си, а клановете политат в танц заедно с нас из целия площад. Потим се, смеем се и се опитваме да забравим яростта. Израсли сме заедно и сега сме големи. Виждам сърцето си в нейните очи. Чувам душата си в дъха й. Тя е моята земя, моят род, моята любов.
Ео ме дръпва настрана със смях. Поемаме през тълпата, за да останем насаме. Ала когато вече сме свободни, тя не спира. Води ме по металните пътеки и под ниските тъмни тавани на стари тунели към Паяжинотъкачницата, където се трудят жените. В момента тече почивката между смените.
- Къде точно отиваме? - питам.
- Имам подаръци за теб, ако си спомняш. А ако се извиниш, че с твоя подарък стана издънка, ще ти разбия устата.
Виждам кървавочервен хемант да се подава от стената, късам го и й го поднасям.
- Моят подарък - казвам. - Имах намерение действително да те изненадам.
Тя се кикоти.
- Е, добре. Тази, вътрешната част, е моя. Външната е твоя. Не! Не го дърпай. Ще задържа твоята половина.
Помирисвам хеманта в ръката й. Вони на ръжда и на сиромашките яхнии на майка ми.
Вътре в Паяжинотъкачницата, дебели колкото бедро паякогсеници с кафява и черна козина и дълги кокалести крака, плетат коприна около нас. Те пълзят по подпорните греди, тънките им крака никак не се връзват със закръглените им кореми. Ео ме води към най-високия етаж на Паяжинотъкачницата. Старите метални греди са обвити с коприна като с дантели. Потръпвам, докато оглеждам тварите горе и долу - пъклените пепелянки ги разбирам, паягъсениците - не. Създали са ги Ваятелите от Обществото. Ео се смее, завежда ме до една стена, дърпа дебела завеса от паяжини и отдолу се показва ръждясала метална тръба.
- Вентилация - пояснява тя. - Мазилката на стената опада преди седмица и тръбата се показа. При това е стара.
- Ео, ако ни открият, ще ни нашибат с камшик. Забранено ни е...
- Няма да им позволя да съсипят и този подарък. - Тя ме целува по носа. - Стига де, Пъклолазе. Та в този тунел няма дори разтопен свредел.
Вървя подире й, изминаваме дълга поредица от завои в малката шахта и накрая излизаме през една решетка сред свят, изпълнен с нечовешки звуци. Бръмчене в мрака. Тя ме хваща за ръката. Единственото познато нещо тук.
- Какво е това? - питам за звука.
- Животни - отвръща тя и ме повежда в недрата на странната нощ. Стъпвам по нещо меко. Нервно се оставям да ме издърпа напред. - Трева. Дървета. Дървета, Дароу. Ние се намираме в гора.
Аромат на цветя. А после - светлини в мрака. Трепкащи животни със зелени кореми пърхат в тъмнината. Огромни буболечки с криле с дъгоцветни отблясъци се издигат от сенките. Цветовете им пулсират от живот. Секва ми дъхът, а Ео се смее, когато една пеперуда прелита толкова близо, че мога да я пипна.