- Никой не схваща играта.
Мустанга пак качва калните си ботуши на масата и се отпуска назад. Златистата й коса се спуска в дълга плитка по раменете й. Огънят пращи в камината и кара зениците й да танцуват в нощта. Когато се усмихва така, старите приятели не ми липсват. Моля я да обясни.
- Никой не схваща играта, защото никой не знае правилата. Никой не спазва еднакъв набор от правила. Също като в живота. Някои смятат, че честта е универсална. Други вярват, че законите задължават. Трети пък не са толкова наивни. Но в края на краищата онези, които се издигат с помощта на отрова, не умират ли от отрова?
Вдигам рамене.
- В книгите да. В живота често не остава кой да ги отрови.
- Те - робите от Дом Церера - очакват око за око. Но накажеш ли Такт, ще вбесиш хлапетата от Диана. Те ти завоюват крепост, а ти за благодарност се изплюваш върху тях. Запомни, според тях Такт се е крил половин ден в корема на кон заради тебе, когато ти превзе моята крепост. Роптанията ще се раздуят като Медната бюрокрация! Но ако не го накажеш, губиш цяла Церера.
- Не мога - въздъхвам аз. - Вече се провалих на този изпит. Осъдих Тит на смърт и си мислех, че отсъждам право. Грешал съм.
- Такт е Железен златен. Кръвта му е стара колкото Обществото. Те смятат състраданието и реформата за болест. Той - това е неговият род. Такт няма да се промени, няма да се научи. Той вярва във властта. За него другите Цветове не са хора. По-низшите Златни също не са хора. Съдбата му е предопределена.
Ала аз съм Червен, който се преструва на Златен. Ничии съдба не е предопределена. Аз мога да го променя. Знам, че мога. Но как?
- Как да постъпя според теб?
- Ха! Великият Жътвар! - Тя се плясва по бедрото. - Кога ли ти е пукало какво мисли който да е?
- Ти не си който да е.
Мустанга кимва и след малко заговаря:
- Някога Плиний, моят частен учител - много противен тип, честно, - ми разказа една история. Сега той е Политико, тъй че всичкото това го приеми с камара съмнения. Както и да е - имало на Земята един мъж и той си имал камила. - Разсмивам се, а тя продължава: - Те пътували през една велика пустиня, пълна с всякакви гадории. Един ден, докато мъжът подготвял лагера, камилата без никаква причина го ритнала. И мъжът я набил с камшик. Раните на камилата се инфектирали. Тя умряла и мъжът загазил.
- Ръце. Камили. Ти, с тия метафори...
Тя свива рамене.
- Без своята армия ти си мъж, загазил сред пустиня. Тъй че стъпвай внимателно, Жътвар.
Разговарям насаме с Найла, момичето от Церера. Тя е тихичка. Има ум като бръснач, но физически е много крехка. Като треперещо птиче, като Лея. Устната й е разкървавена и подута и щом виждам това, ми се приисква да кастрирам Такт. Тя не е дошла тук покварена като останалите. Но пък е минала през Посвещението.
- Той ми каза, че иска да му разтрия раменете. Каза ми да изпълнявам каквото ми каже, защото бил мой господар, тъй като пролял кръв за превземането на крепостта. А после се опита да... ами... знаеш какво.
Стотици поколения мъже са прилагали тази нечовешка логика. От тъгата в мен, пробудена от думите й, ми домъчнява за дома. Но това се случваше и там. Помня писъците, от които супата в черпака се разтрепери.
Найла примигва и забива очи в пода.
- Казах му, че съм робиня на Мустанга. На Дом Минерва. Знамето е нейното. Не бях длъжна да му се подчинявам. Той продължи да ме натиска. Изпищях. Той ме удари, а после ме стисна за гърлото, докато ми причерня пред очите и вече не усещах мириса на вълчата му наметка. След това онова високото момиче, Милия, го събори... предполагам.
Не спомена, че в стаята е имало и други войници от Диана. Другите са гледали. Моята армия. Дадох им власт и ето как я използват. Аз съм виновен. Те са мои, ала са покварени. И това няма да се поправи, като накажа един от тях. Те трябва да пожелаят да станат добри.
- Как би искала да постъпя с него? - питам я. Не понечвам да я утеша. Момичето няма нужда от това, макар да мисля, че аз имам. Тя ми напомня и за Евей.
Найла докосва изцапаните си къдрици и свива рамене.
- Никак.
- „Никак“ не е достатъчно.
- За да се поправи онова, което се опита да ми стори? За да е справедливо? - Тя поклаща глава и плътно се обгръща с ръце. - „Никак“ е достатъчно.
На другата сутрин събирам своята армия на площада на Церера. Десетина куцат- всъщност костите на Ауреатите са толкова здрави, че малко от тях могат да се счупят, затова повечето увреждания, понесени при нападението, са повърхностни. Подушвам негодуванието на учениците от Церера, на учениците от Диана. Това е рак, който ще разяде тялото на тази армия, без значение към кого е насочен. Пакс извежда Такт и го блъсва на колене.