Питам го дали се е опитал да изнасили Найла.
- Във време на война законите немеят - изрича провлачено Такт.
- Не ми цитирай Цицерон- отсичам. - Ти си длъжен отговаряш на по-високи изисквания!
- Поне за това най-сетне уцели! Аз съм висше създание, потомък на горд род, със славно потекло. Който има власт, той е правият, Дароу. Щом мога да си взема нещо, вземам си г4 Ако си го взема, заслужавам да го имам. В това вярват Безподобните.
" - Мерило за човека е онова, което върши, щом се сдобие власт - изричам високо.
- Айде стига, Жътвар - провлачва Такт, уверен в себе cl като всички негови себеподобни. - Тя е военен трофей. Завоюван с моята сила. А слабите се покоряват на силните.
- Аз съм по-силен от теб, Такт - казвам. - Значи мога да правя с теб каквото си искам. Не е ли така?
Той млъква - осъзнава, че е попаднал в капан.
- Ти си от семейство, по-висше от моето, Такт. Моите родители са мъртви. Аз единствен съм останал от моето семейство. Но аз съм по-висше създание от теб.
Щом чува това, той се ухилва.
- Несъгласен ли си? - Мятам един нож в краката му и вадя своя. - Умолявам те да огласиш съображенията си. - Такт не вдига ножа. - Значи, по правото, което ми дава властта, аз мога да постъпя с теб, както ми скимне.
Обявявам, че изнасилването никога няма да бъде позволено, а после питам Найла какво наказание би му наложила тя. Както ми каза и преди, тя не иска наказание. Погрижвам се да го узнаят, за да няма контраобвинения спрямо нея. Такт и въоръжените му поддръжници се втренчват учудено в девойката. Не разбират защо тя не желае да си отмъсти, ала това не им пречи да си пускат вълчи усмивки един на друг, мислейки си, че вождът им се е измъкнал от наказанието. После заговарям:
- Но аз нареждам да получиш двайсет удара с.кожен камшик, Такт. Ти се опита да вземеш нещо извън границите на играта. Поддаде се на жалките си животински инстинкти. Тук това е по-непростимо от убийството - дано те е срам, когато си припомниш този момент след петдесет години и осъзнаеш своята слабост. Дано те е страх синовете и дъщерите ти да не научат какво си причинил на Златна като теб. Дотогава двайсет камшика са достатъчни.
Някои войници от Диана пристъпват гневно напред, но 11акс вдига секирата си на рамо и те се дръпват назад, вперили сърдито очи в мен. Те ми завоюваха крепост, а аз ще набия с камшик любимия им воин. Виждам как армията ми умира, когато Мустанга запретва ризата на Такт. Той се взира в мен като змия. Знам какви зли мисли му се въртят из главата. И аз си мислех същото за онези, които набиха с камшик мен.
Нанасям му двайсет безпощадни удара, влагайки цялата си сила. По гърба му потича кръв. Пакс без малко не заколва един от войниците на Диана, за да им попречи да нападнат и прекратят наказанието.
Такт едва се надига на крака. Очите му горят от гняв.
- Грешка! - прошепва ми той. - Каква грешка!
И тогава го изненадвам. Пъхам камшика в ръката му, хващам го за тила и го придърпвам към мен.
- Заслужаваш да ти клъцнат топките, себично копеле! - прошепвам му, - Това е моята армия - продължавам по-високо. - Моята армия. Злините, сторени от нея, са мои, колкото са и ваши, колкото са и на Такт. Винаги, когато някой от вас извърши подобно престъпление, безпричинна извратена постъпка, тя ще е ваша и заедно с това ще е и моя, защото когато извършвате злина, тя вреди на всеки от нас.
Такт стои като глупак. Смутен е.
Блъсвам го силно в гърдите. Той залита назад. Приспа вам към него и отново го блъсвам.
- Какво смяташе да направиш? - бутвам ръката му с кожения камшик обратно към гърдите му.
- Не те разбирам... - измърморва той, когато го блъсвам,
- Стига, човече! Ти смяташе да шибаш човек от моят армия. Като си почнал, защо не нашибаш и мен? Защо не причиниш болка и на мен? По-лесно ще е. Милия няма да се опита да те заколи - изобщо няма да те закачи! Обещавам!
Пак го блъсвам. Той се оглежда. Никой не проговаря, *Събличам ризата си и падам на колене. Въздухът е студен, Коленете ми върху камъка, върху снега. Взирам се в очни е на Мустанга. Тя ми намига и ми се струва, че всичко ми е по силите. Казвам на Такт да ми нанесе двайсет и пет удара с камшика. И по-лошо съм преживял. Ръцете му са слаби, волята му да го изпълни - също. Все пак боли - ала след пет удара се изправям и давам камшика на Пакс.
Започват да броят от шест.
- Започни отначало! - извиквам. - Изнасилвачът, това малко пале, не може да замахне достатъчно силно, че да ме заболи.
Пакс обаче може, и още как!
Армията ми протестира с викове. Те не разбират. Златните не постъпват така. Златните не се жертват един за друг. Водачите вземат, а не дават. Моята армия отново надава вик. Питам ги с какво това е по-лошо от изнасилването, срещу което всички нямаха нищо против? Не е ли Найла сега една от нас? Не е ли част от тялото ни?