Като Червените. Като Обсидианите. Като всички Цветове.
Пакс се опитва да удря леко. Само че това е Пакс и когато приключва, гърбът ми прилича на сдъвкано козе месо. Изправям се. Полагам всички усилия да не залитам. Пред очите ми присветват звезди. Иде ми да вия. Да плача. Ала им казвам, че всеки, който извърши мерзост - знаят за какво говоря, - ще трябва да ме бие с камшик пред цялата армия. Виждам как гледат сега Такт, как гледат Пакс, как гледат гърба ми.
- Вие не ме следвате, защото съм най-силният. Най-силният е Пакс. Не ме следвате, защото съм най-умният. Най-умна е Мустанга. Следвате ме, защото не знаете къде отивате. Аз знам.
Махвам на Такт да дойде при мен. Той се колебае, бледен и объркан като новородено агънце. По лицето му се изписва страх. Страх от непознатото. Страх от болката, която добро-волно понесох. Страхът от осъзнаването колко различен е от мен.
- Не се бой - казвам му, притеглям го и го прегръщам. -Ние сме кръвни братя, лайненце такова. Кръвни братя.
Уча се.
37.ЮГ
Лайно, набодено на пика! - изскимтявам, докато Мустанг! маже с мехлем гърба ми в щаба. Тя ме перва по гърба пръст. - Защо?
- „Мерило за човека е онова, което върши, щом се сдобие с власт!“ - смее се тя. - Подиграваш го за Цицерон, а после изтърсваш Платон!
- Платон е по-стар. Надцаква Цицерон. Ох!
- А какво беше това за кръвните братя? То не значеше абсолютно нищо! Можеше със същия успех да кажеш и че сте братовчеди по шишарки!
- Нищо не свързва като споделената болка.
- Е, ето ти още от нея. - Тя измъква парче кожен ремък от една от раните. Изскимтявам.
- Споделената болка... - Потръпвам. - Не причинената. Психарка... ох!
- Говориш като момиче. Мислех си, че мъчениците са непреклонни. Но пък може и да си луд за връзване. Сигурно от треската, след като те наръгаха. Между другото, травматизира Пакс. Плаче. Добра работа.
Всъщност дочувам подсмърчането на Пакс в оръжейната.
- Обаче свърши работа, а?
- Със сигурност, Месийо. Създаде си култ - жлъчно ме подиграва тя. - Издигат ти идоли на площада. Коленичат и молят за твоята мъдрост. О, могъщи господарю! Как ще се смея, като разберат, че не си им симпатичен и могат да те нашибат с камшика всеки път, като не слушкат! Сега не мърдай, Феичке. И млъквай. Дразниш ме.
- Знаеш ли, когато завършим, може би трябва да се пробваш да станеш Розова. Тъй нежно докосваш.
Тя се ухилва.
- Пращаш ме в Розова градина? Ха! Виж, това така ще из-дразни баща ми, че ще порозовее от яд! Их, стига си квичал де. Лафът не беше чак толкова смотан.
На другия ден организирам армията си. Възлагам на Мустанга задължението да подбере шест отряда, всеки съставен от по трима разузнавачи. Разполагам с петдесет и шест войници - повече от половината са роби. Карам я да сложи по един церерец във всяка група - най-амбициозните. Получават шест от осемте комуникатора, които намерих в щаба на Церера. Това са примитивни, пращящи слушалки, но осигуряват на моята армия нещо, с което никога не съм разполагал - еволюция след димните сигнали.
- Значи, предполагам, имаш някакъв план, освен просто да се юрнем на юг като някаква монголска орда... - казва Мустанга.
- Разбира се. Ще открием Дом Аполон. - Спазвам обещанието си, дадено на Фичнър.
Тази нощ разузнавачите тръгват от Дом Церера и се разпръсват в шест посоки на юг. Призори моята армия ги последва точно преди зимното слънце да изгрее. Няма да пропилея тази възможност. Зимата е принудила Домовете да превърнат в укрепления. Заради дълбокия сняг и затрупани клисури армията напредва мудно и е по-непохватна. Ходът на играта се е забавил, ала аз няма да забавя своя. Марс и Юпитер нека си се бият, дреме ми. И за двата Дома ще се върна по-късно.
По мръкване на втория ден от придвижването ни на юг виждаме крепостта на Юнона, вече покорена от Юпитер. Тя разположена западно, на един от притоците на Аргос, обградена на от планини. Зад тях се издигат замръзналите шест километра високи стени на Валес Маринерис. Моето разузнаване ми донася новината за трима вражески разузнавачи, кавалерия, и покрайнините на гората източно оттук. Мислят, че са от Плутон, хората на Чакала. Конете са черни и косите на ездачите са боядисани в същия цвят. В косите им са затъкнати кости. Чувам, че тракат като бамбукови вятърни камбанки, когато яздят.
Които и да са тези конници, те така и не се приближава!. Така и не падат в капаните ми. Казват, че ги предвожда моми че. Тя язди сребрист кон, наметнат с кожен чул, избродиран с неизбелени кости - очевидно на Юг медБотовете не са толкова чевръсти. Мисля, че е Лайлат. Тя и разузнавачите й изчезват на юг, когато откъм югоизток се задава по-голям отряд и започва да обикаля покрайнините на Великата гора.