- Всъщност аз го предадох - отвръщам. - Аз... при Посвещението трябваше да убия брат му.
Очите й се отварят широко. След малко тя кимва.
- И мой брат умря. Не е... не беше същото. Но... такава смърт променя нещата.
- Теб промени ли те?
- Не - поклаща глава тя, сякаш току-що го е осъзнала. -Но промени семейството ми. Превърна ги в хора, които понякога не мога да позная. Сигурно такъв е животът. - Внезапно се дръпва назад. - Защо каза на Касий, че си убил брат му? Толкова ли си луд, Жътварю?
- Нищо не съм му казал, да го шлакам. Прокторите му го съобщиха чрез Чакала. Дадоха му холокуб.
- Разбирам. - Погледът й изстива. - Значи мамят в полза на сина на АрхиГубернатора.
Оставям нея и топлината, за да се изпикая в гората. Въздухът е студен и свеж. Сред клоните се обаждат сови и ме карат да се чувствам под наблюдение в нощта.
- Дароу? - вика ме Мустанга от тъмното. Обръщам се рязко.
- Мустанг, следиш ли ме? - Дароу. Не „Жътварю“. Нещо не е наред. Нещо в начина, по който произнася името ми, и че изобщо ме нарича по име. Все едно да чуеш котка да лае. Но не я съзирам в тъмното.
- Стори ми се, че видях нещо - казва тя, все още скрита в мрака; гласът й идва от вдън гората. - Ей тука е. Ще те побърка.
Тръгвам по посока на гласа й.
- Мустанг. Не излизай от лагера. Мустанг!
- Вече сме излезли от него, миличък.
Наоколо дърветата се издигат злокобно нагоре. Клоните им посягат към мен. Гората е притихнала. Тъмна. Това е капан. Това не е Мустанга.
Прокторите? Някой ме следи.
Когато нещо те следи и ти не знаеш къде е, имаш само един разумен ход. Да промениш проклетата кървава парадигма, да се опиташ да заравниш терена за игра. Да ги накараш да те търсят.
Задействам се. Хуквам обратно към армията си. После се шмугвам зад едно дърво, покатервам се на него, изчаквам и сс озъртам. С извадени ножове, готови за хвърляне, увит в наметката.
Тишина.
После - пращене на клонки. Нещо се движи из гората. Нещо грамадно.
- Пакс? - подвиквам надолу.
Никакъв отговор.
Тогава усещам как силна ръка ме докосва по рамото. Клонът, който съм възседнал, хлътва надолу под новата тежест, щом един мъж деактивира призрачното си Наметало и се материализира във въздуха. Виждал съм го и преди. Къдравата му руса коса е подстригана съвсем ниско и обрамчва сумрачното му богоподобно лице. Брадичката му е издялана от мрамор, а очите му присветват злобно, бляскави като бронята му. Проктор Аполон. Огромното нещо под нас отново се размърдва.
- Дароу, Дароу, Дароу - изкудкудяква той над мен с гласа на Мустанга. - Ти ни беше любимата марионетка, но не танцуваше както трябва. Ще се поправиш ли и ще тръгнеш ли на север?
- Аз...
- Отказваш? Няма значение. - Той ме бутва силно и ме събаря от клона. Докато падам, се удрям в друг. Подушвам гняв. Козина. И тогава звярът изревава.
38.ПАДАНЕТО НА АПОЛОН
Мечокът е грамаден - по-голям от кон, колкото фургон. Бял като обезкръвен труп. Очите му са жълто-червени. Остри като бръснач черни зъби, дълги колкото ръката ми до лакътя. Никак не прилича на мечките, които съм виждал по холото. По гръбнака му минава червена ивица. Лапите му са като длани с осем пръста. Не е творение на природата. Изработен е от Ваятелите за спорта. Докаран е в тези гори да убива, в частност да убие мен. Със Севро го чухме да реве преди месеци, когато отивахме да преговаряме с Диана. Сега усещам дъха му.
Стоя тъпо за секунда. После мечокът отново изревава и ми се нахвърля.
Претъркулвам се и побягвам. По-бързо не съм тичал през живота си. Направо летя. Но мечокът е по-бърз, макар и не толкова пъргав - гората се тресе, когато той мачка храстите и събаря дърветата.
Притичвам покрай едно масивно божие Дърво и се хвърлям през къпинака. Там земята заскърцва под нозете ми и докато листата и снегът се разпадат под стъпките ми, разбирам върху какво се намирам. Оставям мястото между мен и мечо? и го причаквам да си пробие път през шубраците. Той изскача и се мята върху мен. Отскачам назад. После звярът изчезна с писък, пропада в покрита яма върху легло от дървени колони! Радостта ми щеше да живее по-дълго, ако не бях пристъпил е танцова стъпка назад и попаднал във втори капан.
Земята се преобръща. Е, не тя, а аз. Кракът ми се изпъва нагоре и политам из въздуха, увиснал на въже. Вися с часова твърде уплашен да извикам армията си - страх ме е от Проктор Аполон. Лицето ме смъди и сърби от кръвта, стичаща се в главата ми. После познат глас прорязва нощта.
- Брей, брей, брей - обажда се той присмехулно отдолу. - Като че имаме да дерем две кожи.