Има ги в нашите песни - всичките тези неща, но сме ги виждали само по холото. Цветовете им са направо немислими, не приличат на никои други. Очите ми не са съзирали нищо друго освен пръст, пламтенето на сондата, Червени и сивото на бетона и метала. Холото е прозорецът, през който съм виждал цветове. Но това тук е съвсем различно зрелище.
Цветовете на летящите животни парят очите ми. Треперя, смея се, посягам и докосвам създанията, реещи се пред мен в мрака. Ловя ги в шепи и гледам нагоре към далечния таван на стаята - прозрачен купол, който се взира в небето.
Небе. Някога това бе само дума.
Не мога да видя лицето на Марс, но виждам изгледа, който се разкрива пред него. Звездите греят меко и изящно на гладкото черно небе като лампите, увиснали над нашата община. Ео изглежда така, сякаш би могла да се нареди сред тях. Лицето й сияе, тя ме гледа и се смее, а аз падам на колене и вдъхвам уханието на тревата. Странен мирис, сладък и носталгичен, въпреки че нямам спомени за трева. Животните бръмчат в близките храсти, сред короните на дърветата, а аз я дръпвам на земята и за първи път я целувам с отворени очи. Дърветата и листата им леко се полюшват на течението, което идва от отдушниците. А аз пия звуците, миризмите, гледките, докато с жена ми се любим върху легло от трева под покрив от звезди.
- Това е галактиката Андромеда - казва ми тя после, докато лежим по гръб. Животните цвъртят в мрака. Небето над мен вдъхва страх. Ако се взирам твърде упорито, забравям гравитацията и ми се струва, че ще пропадна в него. По гръбнака ми полазват тръпки. Аз съм създание, живяло по ъгли, в тунели и шахти. Мината е моят дом и донякъде ми се иска да побягна на безопасно място, да побягна от тази чужда стая, пълна с живи същества и огромни пространства.
Ео се преобръща, поглежда ме и проследява белезите от тарата, които се стичат като реки надолу по гърдите ми. По-надолу, по корема ми, ще намери белези от пъклената пепелянка.
Мама ми разказваше приказки за Андромеда. Рисуваше с мастила, които й даваше онова Тенеке, Моста. Той много си падаше по нея, знаеш.
Докато лежим заедно, тя поема дълбоко дъх и разбирам, че е намислила нещо, пазила го е, за да поговорим за него в този миг. Това място е опорната точка.
- Ти спечели Лавъра и всички го знаем - започва Ео.
- Няма нужда да ме утешаваш. Вече не се ядосвам. Не е важно - казвам. - След като видях това, онези неща нямат никакво значение.
- Какво говориш? - Сопва ми се тя. - Имат значение повече от всякога! Ти спечели Лавъра, но не позволиха да го получиш.
- Няма значение. Това място...
- Това място съществува, но не ни позволяват да идваме тук, Дароу. Сигурно Сивите го държат за себе си. Не го споделят с нас.
- Защо да го споделят? - питам объркано.
- Защото ние сме го създали. Защото е наше!
- Нима? - Тази мисъл ми е чужда. Аз притежавам само своето семейство и себе си. Всичко останало е на Обществото. Не ние сме харчили пари, за да изпратим първопроходци тук. Без тях щяхме да се намираме на умиращата Земя заедно с останалото човечество.
- Дароу! Толкова ли си Червен, че не виждаш какво са ни сторили?
- Внимавай как говориш - казвам строго.
Челюстта й се стяга.
- Извинявай. Но просто... Ние наистина сме оковани, Дароу. Ние не сме колонисти. Да де, такива сме, но по-точно ще е да ни нарекат роби. Ние просим храна, просим Лаври като кучета, крънкащи за остатъците от господарската маса.
- Ти може да си робиня - заявявам много решително, - но аз не съм роб! Аз не прося, аз печеля. Аз съм Пъклолаз. Роден съм да се жертвам, да подготвя Марс за човека. Покорството съдържа благородство...
Ео вдига ръце.
- Говореща кукла - това си ти! Кърваво проклятие, рецитираш техните лафове! Баща ти имаше право на това. Може и да не бе идеален, ала имаше право на това. - Тя стисва туфа трева и я изскубва от земята. Прилича на светотатство. - Ние имаме право над тази земя, Дароу. Нашата кръв и пот са поили тази пръст. Ала тя принадлежи на Златните, на Обществото. Колко време е било така? Сто, сто и петдесет години, откакто първопроходците копаят и умират? Нашата кръв и техните заповеди. Ние подготвяме тази земя за Цветове, които никога не са проливали пот за нас, Цветове, които си седят удобно на троновете на далечната Земя, Цветове, които не са стъпвали на Марс. Струва ли си да живееш заради тях? Пак ще го кажа -баща ти имаше право на това.
Клатя глава.
- Ео, баща ми умря, преди да е навършил и двайсет и пет, защото имаше право на това.