- Дароу!
- Фичнър... - завъртам очи.
Той плясва по масата.
- Не ми говори като на глупак. Погледни ме. Погледни ме, малък снизходителен тъпако!
Поглеждам го. Шкембето му е пораснало. Лицето му е твърде изпито за Златен. Косата му жълтее, пригладена назад. Никога не е бил хубавец - а сега по-малко от всякога.
- Погледни ме, Дароу. За всичко, което имам, аз трябваше да се боря. Не съм роден в дома на АрхиГубернатор. По-далеч от това не мога да стигна, но ти трябва да отидеш много по-далеч! Моят син би трябвало да отиде по-далеч, ала не може и не бива. Ако се опита, ще умре. Всеки си има предел, Дароу. Предел, който не може да надскочи. Твоят е по-високо от моя, но, кръвогадост, не толкова високо, колкото ти се иска! Ако го надскочиш, ще те съборят долу.
Той извръща очи, все едно го е срам, и се взира намръщено в огъня. Неговият син. Личи си по цвета им, по лицето, по нрава и по начина, по който си говорят помежду си. Глупак.
- Ти си бащата на Севро — казвам.
Той дълго време мълчи. А когато отговаря, тонът му е умолителен:
- Ти го караш да си мисли, че е способен да се изкачи по-високо, отколкото може. Ще го убиеш, малчуган. Ще убиеш и себе си.
- Тогава ни помогни! - настоявам аз. - Дай ми нещо, което мога да използвам срещу Аполон. Или още по-добре, прати ги да се бият с мен. Събери останалите Проктори и ще поведем битка срещу тях.
- Не мога, малчуган, не мога.
Въздъхвам.
- Да... така си и мислех, че няма да се навиеш.
- Ако ти помогна, кариерата ми принудително ще свърши. Всичко, заради което съм робувал, всички тези многобройни неща ще бъдат подложени на риск. За какво? Само за да докажа нещо на АрхиГубернатора.
- Всички толкова ги е страх от промяната - поклащам глава аз и се усмихвам най-искрено на сломения мъж. - Напомняш ми моя чичо.
- Промяна няма да има - мърмори Фичнър, докато се изправя. - Тя никога не настъпва. Знай си проклетото място или няма да се измъкнеш от всичко това, малчуган. - Изглежда така, сякаш му се иска да посегне и да ме докосне по рамото. Не ме докосва. - По дяволите, вече са ти заложили капана и ти влизаш право в него.
- Готов съм за капаните на Чакала, Фичнър. Или на Аполон. Все тая. Те няма да успеят да предотвратят онова, което им се пише.
- Не - възразява Фичнър и се поколебава за миг. - Не техните капани. Капанът на момичето.
Отговарям му по начин, по който ще разбере:
- Фичнър... Не ме разигравай като глупак с неясни и дразнещи намеци за двуличие. Моята армия си е моя, спечелена със сърце, тяло и душа. На този етап те могат да ме предадат не повече, отколкото аз - тях. Ние сме нещо, което досега не си виждал. Тъй че престани.
Той клати глава.
- Тази борба си е твоя, малчуган.
- Да, това е моята борба - усмихвам се. Сега е моментът, който очаквах. - Фичнър, чакай! - подвиквам му, преди да стигне вратата. Той спира и се поглежда назад. Изритвам стола си и отивам при него. Прокторът ме оглежда любопитно. После му подавам ръка. - Въпреки всичко ти благодаря.
Той я стисва.
- Късмет, Дароу! - пожелава ми. - Но се грижи за Севро. Това лайненце би те последвало навсякъде, без значение какво казвам аз.
- Ще се грижа за него. Обещавам. - Хватката ми на Пъклолаз се затяга около дланта му.
За миг, макар и само за миг, сме приятели. После натискът на моята ръка върху неговата го кара да трепне. Отначало се смее, после разбира и очите му се отварят широко.
- Съжалявам - казвам.
И тогава счупвам носа му и го удрям с лакът в слепоочието, докато престава да мърда.
40 Парадигма
Фичнър тръгна ли си? - пита ме тя.
- През прозореца - отговарям.
Гледам Мустанга от другата страна на бялата маса в щаба на Аполон. Навън бушува виелица - несъмнено с цел да задържи армията ми вътре в крепостта около топлите огньове и гърнетата с гореща супа. Косата й се вие около раменете, привързана с кожени ремъци. И тя носи вълча наметка като останалите, но нейната е с тъмночервени ивици. Кални ботуши с шпори са вдигнати на масата. Знамето й, единственото оръжие, действително предпочитано от нея, е облегнато на стол наблизо. Лицето на Мустанга е живо. Върху него бързо цъфват подигравателни усмивки. И симпатични бръчици. Тя ми се усмихва и пита какво занимава ума ми.