На третия ден на обсадата върху укрепленията на Юпитер се развява бяло знаме. Слабичко момче, средно на ръст и с плаха усмивка, се измъква през задния вход на крепостта Юпитер. Тя е разположена на висок, скалист терен, притисната е между две грамадни канари и триетажните й стени са наклонени навън. Скоро ще опитам да пратя войници на канарите. Това би трябвало да е работа за Виещите - но стига им толкова слава. Тази обсада принадлежи на войниците, пленени в боя с Аполон.
Момчето отива плахо пред главния вход. Там го посрещам със Севро, Милия, Найла и Пакс. Ние сме страховита шайка дори и без Такт и Мустанга, въпреки че Мустанга никак не заслужава да бъде наречена „страховита“, що се отнася до външността й -в най-добрия случай „буйна“ може би. Милия изглежда, сякаш е излязла от кошмар - и тя започна да носи трофеи като Такт и Паламидата. А Пакс нанася резки върху острието на грамадната си брадва за всеки роб, когото е пленил.
Пред моите лейтенанти си проличава, че момчето се нервира. Усмихва се бързешката, сякаш едва ли не се тревожи, че не одобряваме това. На пръста си носи пръстена на Юпитер. Вероятно гладува, защото вече му е твърде голям.
- Името ми е Луциан - започва момчето, като се опитва да говори мъжката. Явно си мисли, че Пакс командва. Пакс издава боботещ смях и посочва мен и моя Секач. Щом ме поглежда, Луциан трепва. Май много добре знаеше, че водачът съм аз.
- Да си разменяме усмивки ли сме дошли? - питам. - Какво имаш за казване?
- Че гладуваме - смее се жално той. - Три седмици не сме яли нищо освен плъхове и сурово жито.
Почти ми дожалява за него. Косата му е мръсна, очите сълзят. То знае, че си проваля шанса за чиракуване. Цял живот ще го укоряват, че се е предало. Но е гладно, както и останалите седмина защитници. Странно, всички са от Дом Юпитер, не са роби. Техният Прим е оставил тук собствените им слабаци вместо роби.
Единственото им условие да предадат крепостта е да не бъдат поробени. Само Пакс измрънква нещо за чест и че трябвало да си спечелят свободата като останалите от нас, но аз се съгласявам да удовлетворя молбата на момчето. Нареждам на Милия да ги наглежда. Ако се бунтуват, тя ще вземе скалповете им за трофеи. Връзваме конете си на двора. Камъните са заоблени и мръсни. Висока ъгловата централна кула се издига нагоре, врязана в скалата.
През облаците се процежда мрак. Към планинския проход се задава буря и затова вкарвам войската си в крепостта и залоствам портите. Мустанга и нейният отряд остават зад стените и ще се върнат по-късно вечерта след разузнаване с Такт. Разговаряме по комуникаторите и Такт ни псува, че имаме сух покрив над главата. През нощта се изсипва пороен дъжд.
Преди да вечеряме, се погрижвам нашите ветерани да заемат първите легла в спалните помещения на Юпитер. Моята армия може и да е дисциплинирана, но за топло легло биха заклали и майка си. Това е единственото, с което повечето от тях така и не свикнаха - да спят на земята. Липсват им дюшеците и копринените чаршафи. На мен ми липсва малката кушетка, която делях с Ео. Мъртва е от повече време, отколкото бяхме женени. Учудвам се колко ме заболява, когато го осъзнавам.
Мисля, че вече съм на осемнайсет според Земните мерки. Не съм съвсем сигурен.
Нашите хляб и месо са райска благодат за изгладнелите защитници на Юпитер. Луциан и бандата му - до един кльощави душици с изтощен вид - набиват толкова бързо, че Найла се притеснява да не им се спукат червата. Тя тича наоколо и обяснява на всички, че пушеното конско месо няма да се юрне в галоп наникъде. Пакс и неговите Кръвогръби от време на време замерят хрисимата тайфа с кокали. Смехът на Пакс е заразителен - той кънти от устата му, а след две секунди добива някаква женствена нотка. Никой не може да остане сериозен, когато той се разхили. Пак говори за Хелга. Оглеждам се за Мустанга да се посмеем, но нея няма да я има още часове. Липсва ми, и вътре в гърдите ми нещо се надига, защото зная, че тази нощ ще се сгуши в леглото ми и заедно ще хъркаме като чичо Нарол след Коледа.
Извиквам Милия начело на масата. Моята армия се излежава из щаба на Юпитер - лесно е да ги покориш. Картата на Юпитер е унищожена - не мога да разбера какво знаят.
- Как ти се струват нашите домакини? - питам Милия.
- Предлагам да им сложим по една Сигла.
Изпъквам с език.
- Ти никак не обичаш да спазваш обещания, нали?