Тя много прилича на ястреб - лицето и е само ъгли и жестокост. Гласът й е от същата порода.
- Обещанията те оковават - изрича дрезгаво Милия. - А оковите трябва да ги разкъсаш.
Казвам й да остави юпитерианците на мира, но после на висок глас й нареждам да донесе виното, което отмъкнахме по време на нашия преход до Юпитер. Тя взема няколко момчета и донася бъчвите от склада на Бакхус.
Изправям се глупашки върху масата.
- И ви заповядвам да се напиете! - изревавам на своята армия. Те ме гледат, все едно съм превъртял.
- Да се напием? - пита един.
- Да! - срязвам го аз, преди да успее да каже нещо повече. - Ще се справите ли? Да се държите като тъпаци поне веднъж?
- Ще пробваме! - провиква се Милия. - Нали? - В отговор прозвучават бодри викове. По-късно, докато унищожаваме запасите на Бакхус, предлагам на висок глас вино на юпитерианците. Пакс се надига, олюлявайки се, да протестира срещу идеята да делим с тях хубавото вино. Добър актьор е.
- Противоречиш ли ми? - питам.
Пакс се поколебава, но успява да кимне с грамадната си глава.
Изваждам своя Секач от ножницата на гърба ми. Той изсвистява във влажния въздух на щаба. Стотици очи се втренчват в нас. Навън еква гръм. Пакс прави грамадна пиянска крачка и се люшва напред. Ръката му стиска дръжката на брадвата, но не я изважда. След малко той тръсва глава и прикляка на коляно - и пак е висок почти колкото мен. Прибирам Секача, прихващам Пакс, вдигам го и му казвам, че ще командва патрула.
- Патрула? Ама... в дъжда и в бурята?
- Чу ме, Пакс.
Кръвогръбите, мрънкайки, се заклатушкват подире му, за да поемат наказанието си. Всички те са достатъчно умни и са се досетили какви са ролите им, макар и да не познават пиесата.
- Дисциплина! - фукам се аз пред Луциан. - Дисциплината е най-добрата черта на човечеството! Дори и у грамадни зверове като тоя!
В отсъствие на Пакс разигравам театро и раздавам церемониални вълчи наметки на робите от Венера и Бакхус, спечелили свободата си в превземането на тази крепост - церемониални, защото нямаме време да намерим вълци. Ехти смях и цари безгрижно настроение. Поне този път да се повеселим, въпреки че никой не зарязва оръжията си. Придумват Найла да изпее една песен. Тя има ангелски глас. Пее в Марсианската опера и по програма е трябвало да гастролира във Виена, но й изникнала по-добра възможност под формата на Института. Възможността на живота й. Какъв майтап.
Луциан седи в ъгъла на щаба с останалите седем защитници и гледа как нашите войници зрелищно заспиват върху масите, пред камината, покрай стените. Някои се измъкват, за да гепят легла. Хъркане загъделичква слуха ми.
Севро стои близо до мен, сякаш Прокторите всеки момент могат да нахлуят вътре и да ме убият. Казвам му да се натряска и да ме остави на мира. Той се подчинява и скоро се смее, а после захърква върху една дълга маса. Тръгвам към Луциан като се препъвам в спящата си армия, ухилен до уши. Не съм се напивал отпреди смъртта на жена ми.
Луциан, въпреки кротостта си, се оказва любопитен екземпляр. Рядко ме поглежда в очите, а раменете му са прегърбени. Но ръцете му никога не се пъхат в джобовете на пан галоните му, нито се скръстват в отбранителна поза. Питам го за войната с Марс. Както и си мислех, почти е спечелена. Той споменава за някакво момиче, предало Марс. Струва ми се, че е Антония.
Трябва да действам бързо. Не зная какво ще се случи, ако превземат знамето и крепостта на моя Дом, въпреки че си имам независима армия. Технически мога да загубя.
Приятелите на Луциан са уморени и ги пускам да се опитат да си намерят легла. Няма да е проблем. Луциан остава да си говорим. Каня го на масата в щаба. Когато приятелите му се изнизват, чувам Мустанга в коридора. Навън трещят гръмотевици. Косата й е влажна и сплъстена, вълчата наметка - под-гизнала, ботушите й оставят кални следи.
Когато ме вижда заедно с Луциан, лицето й е олицетворение на объркването.
- Мустанг, миличка! - провиквам се аз. - Боя се, че закъсня. Вече пресушихме складовете на Бакхус! - Посочвам хъркащата си армия и й намигам. Останали са петдесетина, проснати в различни пози из обширното помещение на щаба. Всичките пияни като Нарол по Коледа.
- Да се натряскаш, изглежда примна идея в подобен момент- казва тя странно, поглежда пак Луциан, после мен. Нещо не й допада. Представям я на Луциан. Той промърморва колко приятно му било да се запознаят. Мустанга се изсмива. - Как те убеди той да не го поробваш, Дароу?
Не знам дали тя разбира каква игра играя.
- Даде ми своята крепост! - Махвам непохватно с ръка към полуразрушената каменна карта на стената. Мустанга казва, че ще седне с нас. Започва да привиква някои от своите войници в коридора, но аз я отрязвам. - Не, не! Ние с Луциан тук си ставаме първи приятели! Никакви момичета! Вземай си хората и върви да намериш Пакс.