- Но...
- Върви намери Пакс! - отсичам.
Знам, че е объркана, ала ми се доверява. Смънква ни едно „довиждане“ и затваря вратата. Тропането на ботушите й бавно утихва.
- Мислех си, че никога няма да се разкара! - смея се на Луциан. Той се обляга назад на стола. Наистина е много строен, по него няма нищо излишно. Русата му коса е с обикновена подстрижка. Ръцете му - тънки и сръчни. Напомня ми на някого.
- Повечето хора не искат хубавиците да си тръгват - усмихва ми се искрено Луциан и дори се поизчервява, когато го питам наистина ли смята Мустанга за хубавица.
Приказваме си близо час. Постепенно той се отпуска. Доверието му нараства и скоро ми разказва за детството си, за взискателен баща, за семейни очаквания. Но не е жалък в това. Реалист е - черта, която харесвам. Вече не е нужно да избягва погледа ми, докато разговаряме. Раменете му не са толкова прегърбени и Луциан става симпатичен, дори пуска шеги. Няколко пъти се смея на глас. Късна нощ е, ала ние продължаваме да си приказваме и да се майтапим. Той се подиграва на ботушите ми, увити в животински кожи. Сега, когато снеговете се топят, с тях ми е горещо, но трябва да нося кожите.
- Ами ти, Дароу? Дърдорим ли дърдорим все за мен... Мисля, че е твой ред. Кажи ми, теб какво те доведе тук? Какво те тласка? Не мисля, че семейството ти съм го чувал...
- Право да си кажа, не са от хората, за които ще ти е интересно да слушаш. Но мисля, че в края на краищата е заради едно момиче, това е всичко. Аз съм обикновен, причините ми - също.
- Хубавицата ли? - изчервява се Луциан. - Мустанга? Тя никак не изглежда обикновена.
Свивам рамене.
- Аз всичко ти казах! - протестира Луциан. - Не ми се прави на бледоЛилав! Дай по същество, пич! - Той почуква нетърпеливо по масата.
- Добре де, добре. Всичко ще ти разкажа - въздъхвам аз. - Виждаш ли тая мешка до теб? Вътре има една торбичка. Бръкни и ми я извади, ако обичаш!
Луциан вади торбичката и ми я подхвърля. Тя иззвънтява върху масата.
- Дай да ти видя ръката.
- Ръката ми? - пита със смях.
- Правилно, просто я протегни, моля. - Удрям по масата. Той не реагира. - Хайде бе, човек. Работя по една теория. -Потупвам нетърпеливо по масата. Луциан протяга ръка.
- И как това изяснява твоята история или теория? - Той все така се усмихва.
- Сложно е. По-добре да ти покажа.
- Става.
Отварям торбичката и изсипвам съдържанието й. Двайсетина златни пръстени със Сигли се търкулват по масата. Луциан гледа как се търкалят.
- Всички те са от мъртви хлапета. Хлапетата, които медБотовете не са успели да спасят. Да видим. - Ровя се в купчинката пръстени. - Имаме Юпитер, Венера, Нептун, Бакхус, Юнона, Меркурий, Диана, Церера... а ето тук имаме и Минерва. - Намръщвам се и продължавам да ровичкам. - Хмм, странно... Не мога да намеря Плутон.
Поглеждам го. Очите му сега са различни. Мъртви. Притихнали.
- О, ето един.
41.ЧАКАЛА
Той дръпва рязко ръката си. Бърз е.
Аз съм по-бърз.
Забивам кинжала си в дланта му и я приковавам на масата.
Той зяпва от болка. Някаква странен, дивашки дъх излиза със съскане от устата му, когато дръпва кинжала. Но аз съм по-едър от него и съм го забил на десет сантиметра в масата. Зачуквам го с една гарафа. Той не може да го извади. Облягам се назад и го наблюдавам как се мъчи. В първоначалната му безумна паника има нещо първично. А после, когато се окопитва - нещо решително човешко, което изглежда още по-брутално хладнокръвно от насилието, което му приложих. Успокоява се по-бързо от всеки, когото съм виждал някога. Поема си дъх два-три пъти и пак се обляга на стола си, все едно нищо не се е случило.
- Уф, да му се не види - процежда той.
- Мислех си, че трябва да се поопознаем повече - казвам и посочвам себе си. - Чакал, аз съм Жътваря.
- Твоето име е по-хубавото - отговаря той. Поема си дъх. Още веднъж. - Откога знаеш?
- Че ти си Чакала ли? Догадка. Че за нищо не ставаш ли? Отпреди да вляза в крепостта. Никой не се предава без борба. Един от пръстените ти не ти беше по мярка. И другия път да си криеш ръцете. Несигурните ревльовци винаги си крият ръцете или си играят с тях. Но ти наистина нямаше шанс. Прокторите знаеха, че идвам насам, и са решили да ми заложат капан и да ме провалят, като ти кажат, че идвам, та ти да се промъкнем! тук и да се опиташ да ме изловиш по бели гащи. Грешката е тяхна. И твоя.
Той ме гледа и трепва, когато се обръща и вижда трезвите ми войници да стават от земята. Почти петдесет на брой. Исках да видят как ще го подведа.