- Баща ти беше слаб - измърморва тя.
- Кърваво проклятие, какво значи това?! - В лицето ми нахлува кръв.
- Значи, че имаше твърде много задръжки. Значи, че мечтата на баща ти бе справедлива, но той умря, защото не се бори да я сбъдне! - Отвръща остро тя.
- Имаше семейство, което трябваше да защитава!
- И все пак беше по-слаб от теб.
- Внимавай! - изсъсквам.
- „Внимавай“? И това ми го казва Дароу, лудият Пъклолаз oт Ликос? - Тя се смее снизходително. - Баща ти се е родил предпазлив, послушен. Но ти такъв ли беше? Когато се омъжих за теб, не мислех така. Другите казват, че си машина, защото си мислят, че не знаеш що е страх. Слепци! Те не виждат как те сковава страхът.
Тя прокарва цветчето на хеманта по ключицата ми във внезапен порив на нежност. Настроенията й постоянно се менят. Цветето е в същия цвят като венчалния ширит на пръста й.
Преобръщам се и се подпирам на лакът, с лице срещу нея.
- Знаеш ли защо те обичам, Пъклолазе? - пита тя.
- Заради чувството ми за хумор.
Тя се смее ехидно.
- Защото си мислеше, че можеш да спечелиш Лавър. Кийран ми разказа как си се изгорил днес.
Въздъхвам.
- Кречетало. Вечно плямпа. Въпреки, че такива трябва да са уж по-малките братя, не по-големите.
- Кийран го беше страх, Дароу. Не за теб, както вероятно си мислиш. Страх го беше от теб, защото той не може така. През ум не би му минало.
Като говори, тя все върти и усуква нещата. Мразя абстракциите, за които живее.
- Значи ме обичаш, защото вярваш в моята убеденост, че има неща, за които си струва да се рискува? - Гадая аз. - Или защото съм амбициозен?
- Защото имаш мозък - дразни ме тя.
Кара ме да попитам пак:
- Какво искаш от мен, Ео?
- Да действаш. Искам да използваш дарбите си, за да сбъднеш мечтата на своя баща. Виждаш как те гледат хората, как вземат пример от теб. Искам да мислиш, че си струва да рискуваш, за да завладеем тази земя, нашата земя.
- Колко да рискувам?
- Живота си. Моя живот.
Присмивам се:
- Толкова ли ти се ще да се отървеш от мен?
- Говори и те ще те послушат! - настоява тя. - Кърваво проклятие, толкова е просто! Слухът на всички копнее за глас, който да ги поведе през мрака.
- Велико! Та да увисна в компания! Нали съм син на баща си?
- Няма да увиснеш.
Изсмивам се твърде рязко.
- Каква уверена жена си имам. Ще увисна.
- Ти не си създаден за мъченик. - Тя въздиша и се обляга назад разочарована. - Няма да проумееш смисъла.
- Ами? Кажи ми тогава, Ео, кажи ми - каква полза има от смъртта? Аз съм само син на мъченик. Кажи ми какво постигна той, като ме лиши от баща. Кърваво проклятие, кажи ми какво добро носи цялата тази мъка! Кажи ми защо е по-добре, че чичо ми ме научи да танцувам, а не баща ми. - Продължавам. - Смъртта му сложи ли храна на масата ти? Подобри ли с нещо живота на някого от нас? Смъртта за някаква кауза нищичко не променя! Тя само ни открадна неговия смях. - Усещам сълзи да лютят в очите ми. - Тя само открадна един баща и съпруг. И какво като животът не е справедлив? Щом имаме семейство, само то е важно.
Тя облизва устни и не бърза да отговори.
- Смъртта не е напразна, както ти твърдиш. Напразен е животът без свобода, Дароу. Напразно живееш, окован от страха - страх да загубиш, да умреш. Хайде да разкъсаме тези окови! Разкъсай оковите на страха - и ще разкъсаш веригите, които ни свързват със Златните, с Обществото. Представяш ли си го? Марс може да е наш! Той може да принадлежи на колонистите, които са робували тук и са умирали тук. - Нощта просветлява над прозрачния покрив и лицето й се вижда
по-ясно. То е живо, пламти. - Поведеш ли другите към свободата... Какви неща са ти по силите, Дароу! Какво можеш да постигнеш само! - Ео млъква и виждам как блестят очите й. Само като се сетя какво ти е по силите и тръпки ме полазват! Толкова много ти е дадено, толкова много, но ти се целиш толкова ниско!
- Все същото повтаряш, да му се не види - отвръщам огорчено. - Мислиш, че си струва да умреш за една мечта. Казваш, че е по-добре да умреш прав. Аз твърдя, че е по-добре да живееш на колене.
- Та ти дори не живееш! - Озъбва се тя. - Ние сме хора- машини, с машинно мислене и машинален живот...
- И сърца машини? - Питам. – Такъв
ли съм?
-Дароу...
- Ти за какво живееш? - Питам я неочаквано. - Заради мен ли? Заради семейството и любовта? Или заради някаква мечта?
- Това не е каква да е мечта, Дароу. Аз живея за мечтата децата ми да се родят свободни. Да станат такива, каквито поискат. Да притежават земята, дадена от баща им.
- Аз живея заради теб - произнасям тъжно.