- Уф... - въздъхва Чакала, щом осъзнава, че клопката му вече нищо не струва. - моите войници?
- Кои? Тези, дето бяха с тебе, или онези, които си скрил в крепостта? Може би в подземията? Може би под пода на някой тунел? Не бих се обзаложил, че в момента се смеят и се радват, пич. Пакс е звяр, а Мустанга за всеки случай ще му помага.
- Значи затова я отпрати.
И за да не попита случайно защо се-преструваме, че сме се натряскали с гроздов сок.
Пакс ще е намерил скривалището им. Гръмотевиците продължават да ехтят. Дано Чакала е укрил голяма част от войската си в тази засада. Ако не е, ще стане кофти, защото, щом крепостта на Юпитер е негова, сигурно разполага и с армията на Юпитер, а в нея има войници от Юнона и мнозина от Вулкан, а скоро - и от Марс. Силите му ще са два пъти колкото мойта, а ние ще сме единствените останали на бойното поле. Но тук той е в ръцете ми.
Чакала е прикован, кърви и е обкръжен от армията ми. Засадата му е провалена. Загуби, ала не е безпомощен. Вече не е Луциан. Все едно ръката му не е прикована. Гласът му не трепва. Не е сърдит - само вдъхва такъв страх, че да се напи-каеш в ботушите. Напомня ми за мен самия, преди да изпадна в ярост. Тих. Спокоен. Исках моите войници да го видят как се гърчи. Но той не се гърчи и аз им нареждам да напуснат. Само десетимата Виещи остават - старите и новите.
- Щом ще разговаряме, моля те, извади този кинжал от ръката ми - казва ми Чакала. - Ако щеш, вярвай, но боли. - Не се държи толкова игриво, колкото загатват думите му. Въпреки решителността му лицето му е бледо, а тялото му се е раз-треперило от шока.
Усмихвам се.
- Къде е остатъкът от армията ти? Къде е онова момиче, Лайлат? Дължи едно око на моя приятел.
- Пусни ме и ще ти поднеса главата й на тепсия, ако искаш. Ако ми дадеш една ябълка, дори ще й я сложа в устата, за да заприлича на прасе на пиршество. Ти избираш.
- Ето Hà! Ето как си получил името си, нали? - питам и ръкопляскам подигравателно.
Чакала изцъква съжалително с език.
- На Лайлат й хареса как звучи и ми се лепна. Затова ще й натикам ябълката в устата. Искаше ми се да съм нещо по-... царствено от Чакал, но то името само ти излиза. - Той кима към Севро. - Като малкия Гоблин там и неговите Отровни гъби.
- Как така „Отровни гъби“? - пита Паламидата.
- Така ви наричаме. Отровни гъби, върху които да клечат Жътваря и Гоблина. Но ако искате по-добро име, след като свърши тази игричка, трябва просто да убиете големия гаден Жътвар. Не да го зашеметите - убийте го. Забийте меч в гръбнака му и ще можете да станете Императори, Губернатори, каквито си щете! Татко с радост ще ви угоди! Много е просто! Услуга за услуга.
Севро изважда ножовете си и поглежда сърдито своите Виещи.
- Не е толкова просто.
Паламидата не помръдва.
- Струва си да опитате - въздъхва Чакала. - Признавам, аз съм политико, не съм боец. Та ако ще разговаряме, трябва да кажеш нещо, Жътвар. Приличаш на статуя. Не говоря статуйски. - Притежава студена харизма, пресметлива.
- Наистина ли яде членовете на собствения си Дом?
- След месеци в тъмното ядеш това, което намери устата ти. Ако ще и още да мърда. Всъщност не е кой знае колко впечатляващо. По-малко човешко, отколкото би ми харесало, много прилича на животинското. А и всеки би постъпил така. Но да разравяш гадните ми спомени не е начинът да се водят преговори.
- Ние не водим преговори.
- Хората винаги водят преговори. Това представлява разговорът. Някой притежава нещо, знае нещо. А някой иска нещо. - Усмивката му е любезна, но очите му... В него има нещо сбъркано. Сякаш друга душа се е вселила в това тяло от времето, когато той беше Луциан. Виждал съм актьори... но това е различно. Сякаш е толкова разумен, че чак не е човек. - Жътвар, ще накарам баща ми да ти даде каквото си искаш. Флотилия. Цяла армия Розови да ги чукаш. Гарвани, с които да завоюваш каквото си щеш. Ще имаш примно положение, ако победя в тази годинка на обучение. Ако победиш ти, ще последва още обучение. Още изпити. Още зор. Чувам, че семейството ти е затънало в дългове и Посрамено - трудничко ще е да се издигнеш сам.
Почти бях забравил, че имам фалшиво семейство.
- Сам ще заслужа лаврите си.
- Жътвар, Жътвар, Жътвар. Ти си мислиш, че това е краят на играта? Не е така. Не е така, драги ми господине. Но ако ме пуснеш, тогава трудностите... - той махва във въздуха със свободната си ръка - се изпаряват! Баща ми ще стане твой покровител. Здравей, командване. Здравей, слава. Здравей, власт. Само се сбогувай с това - той посочва ножа - и нека бъдещето ти започне. Като деца бяхме врагове. Нека сега бъдем съюзници като мъже. Ти си мечът, аз - писалката.