Със същата ръка, с която държи миниатюрния детонатор, Чакала замахва нагоре с йонНожа на Пакс и го забива в гърлото на грамадния ми приятел. Изкрещявам и се мятам напред точно когато Чакала натиска бутона на детонатора.
От уреда се изстрелва звуков заряд и ме запокитва в другия край на стаята. Виещите се забиват в стените. Пакс отхвърча към вратата. Чаши, храна, столове се пръскат като оризови зрънца, издухани от вятъра. Лежа на пода. Клатя глава и се мъча да се окопитя, докато Чакала идва към мен. Пакс се изправя със залитане на крака, от ушите му тече кръв, от гърлото също. Чакала ми казва нещо и вдига ножа. Тогава Пакс се мята напред - не върху Чакала, а върху мен. Теглото му ме смазва, а тялото му закрива моето. Едва си поемам дъх. Не виждам какво се случва, но го чувствам през тялото на Пакс. Разтърсване. Спазъм. Десет удара - Чакала забива ножа в Пакс и яростно се опитва да стигне до мен, както бясно животно рови в земята, той рови в Пакс, за да ме убие, докато лежа повален на земята.
А после - нищо.
По лицето ми капе кръв, стопля тялото ми. Кръвта на моя приятел.
Опитвам се да отместя Пакс. Успявам да се измъкна изпод него. Чакала е избягал, а кръвта на Пакс изтича. Зъл дух надава вопли в ушите ми. Прокторите също са си отишли. Виещите се изправят, олюлявайки се. Когато поглеждам отново Пакс, той е мъртъв, устните му са извити в кротка усмивка. По камъка струи кръв. Гърдите ме стягат, падам на коляно и ридая.
Той не пророни последни думи. Не се сбогува.
Хвърли се върху мен. И го убиха дивашки.
Мъртъв.
Верният Пакс. Прегръщам грамадната му глава. Боли ме, като гледам повален моя великан. Той заслужаваше повече.
Такова меко сърце в такова кораво тяло. Пакс никога вече няма да се засмее. Никога няма да застане на мостика на разрушител. Никога няма да носи мантията на рицар или скиптъра на Император. Мъртъв. Това не биваше да се случва. Аз съм виновен. Трябваше просто да приключа с нещата, и то бързо.
Какво бъдеще можеше да има той!
Севро застава зад мен с пребледняло лице. Виещите са станали и са бесни. Четирима ронят безмълвно сълзи. От ушите им се стича кръв. Светът е беззвучен. Не можем да чуваме, но глутница вълци няма нужда от думи, за да разбере, че е време за лов.
Той уби Пакс. Сега ние ще убием него.
Дирята от кръвта на Чакала води към един от ниските шпилове на централната кула, а оттам се загубва в двора. Дъждът я е измил. Скачаме от шпила - група от единайсет души - върху по-ниска стена и се претъркулваме върху нея. После слизаме в двора и Севро, нашият следотърсач, ни повежда през един заден вход към ниските скалисти планини.
Нощта е бурна. Косо валят дъжд и сняг. Блестят светкавици, боботят гръмотевици, но аз ги чувам сякаш насън. Тичаме заедно с Виещите в олюляваща се колона. Катерим се над тъмни зъбери, покрай отвесни пропасти и търсим нашата каменна кариера. Повитите ботуши забавят хода ми, но те трябва да са покрити. Планът ми все още може да проработи, дори и след всичко това.
Не зная как ни води Севро. Загубен съм сред хаоса. Мисля само за Пакс. Той не биваше да умира. Притиснах Чакала натясно и го оставих да си прегризе лапата и да се измъкне. Спомням си как го гледаше Мустанга. Тя знаеше кой е. Знаеше и искаше да поговорим насаме. Каквато и да е връзката между тях, тя беше лоялна към мен. Но как така го познава?
Севро ни отвежда в планинските проходи, където снегът все още е до коляно. Тук има следи. Снегът вдига вихрушки около нас. Студено ми е. Наметката ми е подгизнала. Секачът удря по гърба ми. Ботушите ми жвакат. А кръвта е покапала по снега. Хукваме нагоре по хълма през снежния проход между два скалисти върха. Виждам Чакала. Той се препъва на стотина метра пред мен. Пада в снега, но пак се изправя. Железен е, щом е стигнал толкова далече. Ще го хванем и ще го убием заради стореното с Пакс. Не трябваше да заколва моя великан. Моята глутница започва жално да вие. Чакала се оглежда назад и продължава да върви, олюлявайки се. Няма да избяга.
Побягваме нагоре по снежния склон. Нощ и мрак. Вятърът духа отстрани. Надавам вой, но след звуковия заряд той е приглушен, сякаш обвит в памук. После нещо странно разкривява вихрушките пред нас. Силует. Невидим, безплътен силует, очертан от падащия сняг. Проктор. Сякаш камък потъва в корема ми. Тук ще ме убият. За това ме предупреждаваше Фичнър.
Аполон деактивира наметалото си, усмихва ми се през шлема и извиква нещо. Не чувам какво казва. После той размахва пулсЮмрук и Севро и Виещите се разхвърчават, когато миниатюрен звуков заряд отхвърля петима от нашата глутница обратно надолу по хълма. Тъпанчетата ми надават вопъл. Може би никога няма да бъдат същите. Отново пулсЮмрук. Хвърлям се на земята. Болка пронизва стъпалото ми. Завърта ме. После болката изчезва. Ставам и се втурвам към Аполон. Юмрукът му изхвърля към мен мощен заряд. Отбягвам го. Въртя се, въртя се като пумпал. Скачам. Мечът ми се стоварва върху главата му и застива във въздуха. В пулсБроня не може да проникне нищо освен бръснач. Знаех го. Но трябва да се проявя като актьор.