Аполон ме гледа, непроницаем в своята броня. Издухал е глутницата ми със заряд надолу по хълма. Виждам Чакала да драпа по планинския склон. Сега изглежда по-силен. Следва го изкривяване във въздуха. Някой от другите Проктори му дава сили. Мисля, че е Венера.
Закрещявам и в крясъците ми се излива всичката ярост, трупала се в мен, откакто минах под ножа на Мики.
Аполон казва нещо, което не чувам. Наругавам го и отново замахвам с ножа си. Той го улавя и го захвърля в снега. Невидимият слой пулсЩит около юмрука му ме блъсва в лицето - без никакво докосване, ала нервите ми се сгърчват в агония. Изпищявам и се строполявам. После той ме хваща за косата и се издигаме сред бурята. Аполон се издига с гравиБотушите си, докато не стигаме триста метра височина - аз вися от ръката му. Снежни вихрушки се носят около нас. Той пак проговаря и нагажда честотата така, че пострадалите ми уши да чуват.
- Ще използвам прости думи, за да е сигурно, че ще разбереш. Хванахме твоята малка Мустанг. Ако не загубиш при следващия си сблъсък със сина на АрхиГубернатора така, че всички Подборници да са свидетели, ще я унищожа.
Мустанга.
Първо Пакс. А сега и момичето, което пя песента на Ео край огъня. Момичето, което ме извади от калта. Момичето, което се гушеше до мен, докато димът се виеше над малката ни пещера. Умницата Мустанга, която пожела да ме последва по свой избор. И ето къде я заведох. Не очаквах това. Не бях го планирал. Хванали са я.
Стомахът ми се свива. Не пак. Не като татко. Не като Ео. Не като Лея. Не като Рок. Не като Пакс. Няма да убият и нея. Това копеле няма да убие никого.
- Кърваво проклятие, ще ти изтръгна сърцето!
Както ме държи за косата, той ме удря в корема. Изражението му е странно - опитва се да проумее казаното от мен. Кърваво проклятие. Сега се реем във въздуха, високо. Много високо. Вися като обесен, а той ме удря отново. Изстенвам. Но докато стена, си спомням едно нещо, което научих от Фичнър, когато го тупнах по рамото сред гората. Щом Аполон ме държи за косата и не усещам неговия пулсЩит, значи е изключен. И е изключен по цялото му тяло. То е покрито с материални откатДоспехи навсякъде, освен на едно място.
- Ти си глупава малка марионетка, сега го разбирам - изрича той небрежно. - Побъркана, сърдита малка марионетка. Няма да ме слушаш, нали? - Въздъхва. - Ще намеря друг начин. Време е да ти прережа конците.
И ме пуска.
Увисвам там, на педя от протегнатата му ръка.
Никъде не мърдам, защото под кожите и плата съм обут с гравиБотушите, които откраднах от Фичнър, когато го нападнах в щаба на Аполон. А щитът на Аполон е изключен. Той ме вбеси. Прокторът се опулва срещу мен объркано. Вадя пръстеНожа и забивам острието през забралото в окото му четири пъти, като мушкам нагоре, за да умре.
- Жънеш това, което си посял! - кресвам му, докато губи съзнание. Цялата ярост, която усещам да се надига в мен, ме заслепява и ме изпълва с пулсираща, осезаема омраза, която се изпарява едва когато ботушите на Аполон се деактивират и той пропада надолу във вихъра на бурята.
Откривам своите Виещи, наобиколили тялото му. Снегът е червен. Те се взират в мен, докато се спускам с пръстеНожа, мокър от кръвта на Безподобен белязан. Не възнамерявах да го убивам. Но той не биваше да я отвлича. И не биваше да ме нарича „марионетка“.
- Хванали са Мустанга - казвам на глутницата си.
Те гледат мълчаливо. Чакала вече не е важен.
- Затова сега ще превземем Олимп.
Усмивките, които си разменят, са смразяващи като снега.
Севро се изкикотва.
42. ВОЙНА СРЕЩУ НЕБЕСАТА
Нямаме време за губене да се връщаме обратно в крепостта. Нужните ми момичета и момчета са с мен. Имам най-коравата от всички армии. Дребните, покварените, верните и бързите. Открадвам откатДоспехите на Аполон. Златната пластина обгръща крайниците ми като течност. Дадох гравиБотушите му на Севро, но на него са му абсурдно големи. Събувам собствените си ботуши - бащините му, та да ги обуе той, - ужасно ми стискаха на пръстите, и обувам ботушите на Аполон.
- Тези чии са? - пита ме Севро.
- Татковите ти - отвръщам.
- Значи си се досетил! - смее се той.
- Заключен е в тъмниците на Аполон.